Разделяй и владей

— А ако дезинформацията не е цел, а средство? — каза Худ. — Ами ако някой се опитва да убеди Лорънс, че не е с всичкия си?
— Искаш да кажеш, че някой може да се опитва да злепостави президента на Съединените щати? — каза Хърбърт.
— Да — отвърна Худ.
— Е, в това не бих могъл да бъда убеден лесно — рече Хърбърт. — Който би се опитал да стори подобно нещо, няма да стигне доникъде. Около президента има твърде много хора…
— Боб, вече стигнахме до заключението, че това е нещо, което Джак Фенуик не би могъл и вероятно не би могъл да направи сам — каза Худ.
— Да, но за да мине номерът, той ще има нужда от малка армия от хора, много приближени до президента — възрази Хърбърт.
— Кой например? — попита Худ. — Началникът на президентската канцелария ли?
— И той — каза Хърбърт. — До него стигат почти всички сведения, които получава и президентът.
— Добре — рече Худ. — Гейбъл вече е в списъка на неблагонадеждните. Кой друг? Кой би бил абсолютно необходим, за да проработи един такъв план?
Преди Хърбърт да отговори, телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и след малко я затвори.
— Сега не казвай „нали ви казах“ — рече Хърбърт.
— Защо? — попита Худ.
— Високопоставен служител на ЦРУ във Вашингтон е получил сведенията за Харпунджията от АНС — заяви Хърбърт. — От агенцията нямали човек в Баку, затова се обадили на ЦРУ, а ЦРУ изпратило Дейвид Батат.
— Когото Харпунджията е знаел точно къде да намери — обади се Роджърс. — Вместо да го убие, той го заразил с нещо, а после Батат е бил използван, за да доведе Моор и Томас в болницата.
— Очевидно — каза Хърбърт.
— Пол, ти зададе въпрос преди малко — каза Роджърс. — Искаше да знаеш кой друг непременно трябва да бъде в заговора срещу президента, за да може да проработи. Добър въпрос, но той не е първият, на който трябва да отговорим.
— Не е ли? — рече Худ. — А кой?
— Кой би имал най-голяма изгода от умствената непълноценност на президента — попита Роджърс — и същевременно кой би бил в идеалната позиция да помогне за заблуждаването на президента?
Стомахът на Худ съвсем се разбунтува. Отговорът беше очевиден.
Вицепрезидентът на Съединените щати.
 32. 
Вашингтон
Понеделник, 23,24 часа
Вицепрезидентът Чарлс Котън беше в гостната на приземния етаж на вицепрезидентската резиденция. Тя се намираше на авеню „Масачузетс“, в периметъра на военноморската обсерватория на Съединените щати. Оттук до двата кабинета на вицепрезидента имаше 21 минути път с кола — единият беше в Белия дом, а другият — в намиращата се в съседство стара сграда на правителството. От резиденцията до националната катедрала разстоянието пеш беше съвсем кратко. Напоследък Котън прекарваше повече време от обикновено в катедралата.
Молеше се.
Една секретарка почука на вратата и влезе. Каза на вицепрезидента, че колата му е готова. Той й благодари и стана от коженото кресло. Излезе в тъмния, облицован с дървена ламперия коридор и се отправи към изхода. Горе жената и децата на Котън спяха.
_Моята жена и моите деца._ Това бяха думи, за които Котън никога не беше мислил, че ще станат част от живота му. Когато беше сенатор от Ню Йорк, той беше голям любовник. Имаше нова, пищна мацка за всякакви случаи. Вестниците наричаха тези млади жени „сладкишчетата на Котън“. Често се подмятаха шеги от рода какво ли има надолу от кръста му. После обаче в Музея на модерното изкуство той срещна Марша Арнъл, която водеше кампания за набиране на средства в Манхатън, и всичко се промени.
Марша беше на 27 години, 11 години по-млада от него. Беше художничка и експерт по история на живописта. Тя разказваше на група посетители за живописта от края на XX век, за това как творбите на комерсиални художници като Франк Фразета, Джеймс Бама и Рич Гордън определят новите представи на американеца: силата на човешката фигура и на човешкото лице, съчетана с пейзажи от сънища и фантазии. Котън беше хипнотизиран от гласа на младата жена, от идеите й и от нейния жизнерадостен и оптимистичен възглед за Америка.
  
Ожениха се четири месеца по-късно.
В продължение на близо десет години Марша и двете им близначки бяха най-важното нещо в живота на Котън. Те бяха в мислите, в чувствата му и бъдещето им го занимаваше почти непрекъснато. Основната причина вицепрезидентът да се ангажира с този план пак бяха те — да запази Америка за семейството си.
Истината беше, че Съединените щати бяха изложени на риск — риск не само от терористични нападения, въпреки че заплахата от тях ставаше все по-реална. Опасността, която грозеше Съединените щати, беше, че те бяха на път да станат абсолютно безпомощни.
Нашите въоръжени сили могат да унищожат многократно света. Но другите страни знаят, че никога няма да го направим, и затова не се страхуват от нас. Икономиката ни е сравнително силна. Обаче такива са икономиките и на много други страни и съюзи. Евродоларът стана много силен. Нараства силата и влиянието на валутата на новото сдружение на южноамериканските държави САЛ. Централна Америка и Мексико говорят за нова конфедерация. Канада е изкушавана да се присъедини към европейската икономика. Тези съюзи и нации не са изправени пред такива подозрения и ненавист, каквито съществуват срещу Америка навсякъде по света. Каква е причината? Америка е гигант, когото всеки би искал да види паднал на земята. Не да бъде унищожен. Ние сме им много нужни за международната политика. Просто искат да бъдем смирени и унижени. За враговете ни ние сме едни жестоки престъпници, а за онези, които считаме за съюзници — големия надменен брат. Към другите нации не е имало подобно отношение по време на международна депресия или световна война. Беше напълно в реда на нещата да нахлуем във Франция, за да освободим французите от Хитлер. Обаче те не смятат за приемливо нашите самолети да прелитат през френска територия, за да бомбардират Либия — убежище на друг деспот. В реда на нещата беше да имаме военно присъствие в Саудитска Арабия, за да я защитаваме от Саддам Хюсеин. Но нашите изтребители не могат да излитат от Рияд, за да защитават американските войски в района.
Другите не ни уважават, не се страхуват от нас. Това трябва да се промени. Но трябваше да стане много преди да изтече мандатът на Майкъл Лорънс в Белия дом след три години. Тогава щеше да бъде много късно да се действа.
Проблемът не беше предизвикан от Майкъл Лорънс. Той просто беше последният носител на факела на арогантния изолационизъм. Когато беше в Сената, Котън беше разбрал, че Съединените щати трябва да се нагодят по-добре към останалия свят — да бъдат това, което си представяше Теодор Рузвелт, да могат да държат голямата тояга и да не се страхуват да я използват, но също да се научат да не крещят, да бъдат една Америка, която знае как да използва дипломацията и икономическия натиск. Америка, решена да прибягва тихомълком до убийства и изнудване, вместо да води открито непопулярни малки войни.
Когато сенаторът беше поканен да бъде в един екип с кандидата за президент Майкъл Лорънс, той прие. На хората им допадаха неговото мото и стил _аз съм за народа_ и представата им за човек, дошъл незнайно откъде в политиката, за да им служи. Обаче той трябваше да балансира тази си популярност и независимо поведение с някой, който знаеше как да работи задкулисно с Конгреса и в коридорите на властта в чужбина.
Котън напусна резиденцията и влезе в колата. Шофьорът затвори вратата след него. Колата се понесе в тъмната, тиха нощ. Чувстваше се много напрегнат. Това, което той и съюзниците му се канеха да направят, нямаше да му бъде приятно. Спомни си как за първи път бе разговарял с всеки от тях поотделно, а и с други хора. Отначало само им беше подхвърлил идеята съвсем небрежно. Ако те не проявяваха интерес, повече не я засягаше. Но ако реагираха положително, ставаше по-конкретен. Цялата работа му приличаше много на това женен мъж да попита някоя жена дали би искала да му стане любовница. Ако отидеше твърде далеч с някой неподходящ човек, всичко щеше да бъде загубено.