Разделяй и владей

Всеки от участниците беше възприел идеята по една и съща причина: от патриотизъм. Целта беше да бъде създадена една Америка, която е водач на световната общност, а не страна, която реагира на това, което става около нея. Америка, която осигурява просперитет като награда за привързаност към мира и наказва войнолюбците не като влиза в директна конфронтация и снема доверието си от тях, а като ги ликвидира тайно един по един. Лорънс не искаше да прекрачи чертата между легалната война и незаконното убийство дори при положение, че така щяха да загинат по-малко хора. Обаче началото на двадесет и първи век не беше време за водене на войни. Те носеха кратковременна мизерия и дълготрайна омраза. Светът започваше да става прекалено малък и прекалено пренаселен за употребата на бомби. Нужна беше промяна в името на страната и нейните деца. В името на децата.
Колата се движеше бързо по празните улици. Вашингтон е толкова пуст през нощта. Само шпионите и заговорниците са на крак. Стори му се странно да мисли за себе си в такова качество. Винаги беше действал открито. Ако човек много иска да стане нещо, трябва да го каже открито. Ако не го желае силно, тогава не си струва да го прави. Обаче тази работа беше по-различна. Операцията трябваше да се държи в строга тайна. За нея трябваше да знаят само тези, които участваха активно в нейното планиране и изпълнение. Сега сме в изпълнението, каза си Котън — бяха в последния етап на операцията. Според президентското обкръжение обявяването на несъществуващата инициатива за сътрудничество с ООН в областта на разузнаването беше разтърсило сериозно Лорънс. Много повече от другите неверни информации, които Фенуик и Гейбъл му бяха подхвърлили, а после ги бяха опровергали — обикновено по време на съвещание на правителството или на срещи в Овалния кабинет.
— Не, господин президент — казваше тихо Котън, явно почувствал се неловко от объркването на президента, — Пентагонът никога не е докладвал, че между Русия и Китай е имало артилерийска престрелка при река Амур. Сър, не сме чували директорът на ФБР да е заплашвал, че ще подаде оставка. Кога е станало ли? Г-н президент, не си ли спомняте? Разбрахме се господин Фенуик да съобщи на Иран тези нови сведения от разузнаването.
Въпросът за предаването на разузнавателни сведения на Иран беше важен за последната фаза на операцията. Джак Фенуик беше казал на иранския посланик, че според източници от разузнаването на САЩ предстои нападение от страна на Азербайджан. Те не били сигурни какъв ще бъде обектът, но вероятно ставало дума за терористична атака в центъра на Техеран. Фенуик увери Иран, че ако той отвърне, Съединените щати няма да се намесят. Те искат да имат близки отношения с Ислямската република Иран и не желаят да й пречат да се защитава.
Лорънс, естествено, ще бъде подтикнат да се държи по не толкова дружелюбен начин, а когато разбере докъде е докарал страната с обърканите си представи за нещата, ще бъде принуден да подаде оставка.
Фактът, че Лорънс не е знаел нищо за срещата, беше сам по себе си твърде нелеп. На съвещанието тази вечер с т.нар. „група на шестте очи“ — Гейбъл, Фенуик и вицепрезидента, — те щяха да убедят президента, че е бил държан в течение. Ще му покажат паметни бележки, които той беше видял и подписал. Ще му покажат и графика с посочената в него среща, която неговата секретарка е отбелязала в компютъра си. Съобщението за срещата с Иран беше прибавено в компютъра й, след като тя си беше отишла. После щяха да преминат направо към сегашната криза, щяха да му гласуват доверието си и президентът щеше да сложи началото й. До сутринта Майкъл Лорънс щеше официално да поеме курс на конфронтация с две от най-непредвидимите държави в света.
На следващата сутрин с помощта на неназовани източници от АНС в. „Вашингтон Поуст“ щеше да публикува на първа страница статия, посветена на умственото състояние на президента. Въпреки че материалът щеше да бъде посветен на фиаското с ООН, той щеше да съдържа и любопитни подробности за някои от зачестилите драматични и напълно документирани пропуски в паметта на президента. Страната не можеше да търпи такава несигурност от главнокомандващия, особено в момент, когато той я вкарваше във война. След това нещата щяха да се развият много бързо. Конституцията не предвиждаше президентът да си вземе отпуск, а и мозъчните заболявания не се лекуваха бързо. Лорънс щеше да бъде принуден да подаде оставка, ако не под натиска на обществеността, то с решение на Конгреса. Котън щеше да стане президент. Военното ръководство на САЩ веднага щеше да се отдръпне от Каспийско море, за да избегне конфронтация с Иран и Русия. Вместо това американското разузнаване щеше да докаже, че цялата операция е замислена от Иран. Техеран щеше да протестира, но доверието в неговото правителство щеше да бъде сериозно компрометирано. Тогава чрез дипломатически канали Съединените щати щяха да намерят начин да подтикнат умерените сили в Иран да вземат властта. Междувременно отървал се от ответната реакция на Иран и Русия, Азербайджан щеше да се чувства задължен на Америка.
  
След като облаците на войната се разсееха, президентът Котън щеше да се погрижи да стане нещо друго, т.е. Азербайджан и Америка да си поделят петролните залежи на Каспийско море. Близкият изток вече нямаше да държи Съединените щати като заложник нито чрез посолствата им, нито с кранчето на петрола.
С така възстановения ред и авторитет на Америка президентът Чарлс Котън щеше да протегне ръка на останалите страни в света. Те щяха да бъдат поканени да се присъединят към САЩ, за да живеят в постоянен мир и просперитет. Когато техните народи вкусят от свободата и от икономическото благоденствие, те щяха да свалят правителствата си. Евентуално дори Китай щеше да ги последва. Нямаше как да не го направи — хората са алчни, а старите комунисти няма да са вечно живи. Ако Съединените щати престанат да го провокират и по такъв начин да дават възможност на правителството да ги обявява за свой враг, властта в Пекин постепенно щеше да стане по-нестабилна и да еволюира.
Това беше светът, който Чарлс Котън искаше за Америка, светът, който искаше за своите деца. Беше мислил над тази идея в продължение на години и беше работил, за да я постигне. Беше се молил за нея.
И много скоро щеше да я има.
 33. 
Баку, Азербайджан
Вторник, 8,09 часа
Дейвид Батат лежеше на твърдо двойно легло в малък, оскъдно обзаведен апартамент. От лявата му страна имаше прозорец. Въпреки че завесите бяха спуснати, през тях в стаята проникваше светлина. Батат трепереше, но главата му беше ясна. Неговата похитителка, домакиня или спасителка — не беше решил още каква е — беше в кухничката отдясно. Пържеше яйца, колбас и приготвяше чай, когато телефонът иззвъня.
Батат се надяваше разговорът бързо да приключи. Храната ухаеше приятно, а мисълта за горещ чай му се струваше още по-примамлива. Имаше нужда да се стопли, да направи нещо, за да спре треперенето. Чувстваше се така, сякаш беше болен от грип. Беше слаб и всичко, което виждаше и чуваше, беше малко като на сън. Но тежестта в главата и гърдите беше по-голяма, отколкото при всяка друга болест, за която си спомняше. Надяваше се, че като пийне чай и похапне, щеше да може да мисли по-добре, да се опита да разбере какво се беше случило в болницата.
Жената дойде при леглото. Носеше телефона. Беше висока около 1,65, стройна, с мургаво лице, очертано от гъста черна коса, дълга до раменете. Скулите й бяха изпъкнали, а очите сини. Батат беше готов да се обзаложи, че в жилите й тече латвийска кръв. Тя му подаде слушалката.
— Някой иска да говори с вас — каза жената на английски със силен акцент.
— Благодаря — отвърна Батат. Гласът му беше слаб и дрезгав. Той пое безжичния телефон. Не попита кой е. Скоро щеше да разбере.
— Ало? Дейвид Батат ли е? — попита гласът.
— Да…
— Дейвид, обажда се Пол Худ, директорът на Оперативния център.
— Пол Худ ли? — попита с недоумение Батат. От Оперативния център го бяха намерили чак тук и му се обаждаха, за да го питат за онази работа. — Сър, съжалявам за случилото — каза Батат, — но не знаех, че Анабел Хемптън работи с…