Разделяй и владей

— Тогава защо са нужни тези лъжи около президента? — попита Худ.
— За да има основание да каже, че не е бил информиран — отвърна Хърбърт. — Президентът е получавал невярна информация.
— Да, обаче Джак Фенуик не би предприел нещо толкова голямо на своя глава — каза Худ.
— Защо? — попита Хърбърт. — Оли Норт извърши тайна операция при аферата „Иран-контри“…
— Един офицер от въоръжените сили може и да има куража за такова нещо, но не и Джак Фенуик — рече Худ. — Прегледах досието му. Той е от хората, които се прекланят пред институциите. Успял е да си осигури подкрепата им за АНС. Убедил е Конгреса да увеличи бюджета му с петнадесет процента през следващата година. ЦРУ успя да получи само осем процента увеличение, а ние едва шест.
— Впечатляващо.
— Да — каза Худ. — Освен това той не ми прави впечатление на човек, който би поел такъв риск. Не и без нечия подкрепа.
— Е и? Може пък и да има такава — каза Хърбърт.
_Мамка му_, изруга наум Худ, _може и така да е_.
— Помисли — продължи Хърбърт, — той е получил двойно повече средства от останалите. Кой би могъл да повлияе до такава степен на Конгреса? Със сигурност не и президентът Лорънс. Той не е достатъчно консервативен за хората от групата по бюджета.
— Не, не е — съгласи се Худ. — Боб, разбери дали Мат може да влезе в архива със записите на телефонните разговори на Фенуик и сведенията за срещите му. Да види с кого може да е разговарял и се е срещал през последните няколко дни и седмици.
— Добре — рече Хърбърт. — Но от това трудно би могло да се направят някакви заключения. На практика шефът на АНС разговаря почти с всички.
— Точно затова — каза Худ.
— Не те разбирам.
— Ако Фенуик е част от някакъв заговор, той вероятно ще се среща със своите хора извън службата. Може би като разберем с кого е престанал да се среща официално, ще открием с кого се вижда тайно.
— Това беше добре измислено, Пол — каза Хърбърт. — Нямаше да се сетя за такова нещо.
— Но не това ме безпокои — продължи Худ. Телефонът иззвъня. — Извинявай, Боб. Ще запознаеш ли Майк с новината?
— Да — каза Хърбърт.
Худ се прехвърли на друга линия. На телефона беше Сергей Орлов.
— Пол — каза Орлов, — имам добри новини. Твоят човек е при нас.
— Какво имаш предвид с това, че е при вас? — попита Худ.
Руският агент трябваше само да го държи под око.
— Агентът ни е пристигнал навреме, за да попречи да не отиде и той при другарите си — рече Орлов. — Убиецът е бил ликвидиран и оставен в болничната стая. Твоят човек е бил прехвърлен от болницата на друго място. Сега е там.
— Генерале, не знам какво да кажа — рече Худ. — Благодаря.
— Едно благодаря е достатъчно — каза Орлов. — Но какво да правим оттук нататък? Той може ли да ни помогне да заловим Харпунджията?
— Надявам се — каза Худ. — Харпунджията сигурно е все още там. В противен случай нямаше да се наложи да подмами тези хора да излязат навън, за да ги убие. Генерале, чу ли какво е станало в Каспийско море?
— Да — отвърна Орлов. — Разрушена е била една иранска петролна платформа. Сигурно ще обвинят азербайджанците за това, независимо дали са го направили или не. Знаеш ли нещо повече по въпроса?
— Още не — отвърна Худ, — обаче агентът, който вие спасихте, може би знае. Трябва да разберем дали зад нападението стои Харпунджията. Можеш ли да уредиш американският агент да ми се обади тук по телефона?
— Да.
Худ благодари на Орлов и му каза, че ще чака обаждането.
Орлов беше прав. Подозренията щяха да паднат върху Азербайджан. Именно азербайджанците оспорваха иранското присъствие в тази част на морето. Точно те можеха да спечелят най-много от това. Но повечето поръчки, които изпълняваше Харпунджията, бяха от близкоизточни държави. Какво ли би било, ако зад нападението не стои Азербайджан? Дали някоя друга страна не се опитва нещата да изглеждат по този начин?
Худ се свърза отново по телефона с Хърбърт. Обади се и на Майк Роджърс, за да му разкаже за разговора си. Когато свърши, настъпи кратко мълчание.
— Честно казано, чувствам се объркан — каза Хърбърт. — Нужна ни е повече информация.
  
— Съгласен съм — рече Худ. — Може би имаме повече сведения, отколкото предполагаме.
— Какво имаш предвид? — попита Хърбърт.
— Това, че АНС работи в сътрудничество с Иран — каза Худ. — Че един президент не е уведомен за това от агенцията. Имаме и един терорист, който работи за Иран и убива агенти на ЦРУ в Азербайджан. Знаем и за нападение срещу иранска петролна инсталация близо до крайбрежието на Азербайджан. Тази информация никак не е малко. Може би просто не сглобяваме правилно парчетата от мозайката.
— Пол, знаем ли кога за първи път ЦРУ е разбрало, че Харпунджията е в Баку? — попита Роджърс.
— Не — каза Худ. — Добър въпрос.
— Ще накарам някого да разбере това колкото може по-скоро — рече Хърбърт.
Худ и Роджърс изчакаха, докато Хърбърт се обади по телефона. Худ се опитваше да открие някаква логика във фактите, но това все още не му се удаваше. _Разтревожен, объркан и уморен._ Комбинацията беше лоша, особено за човек, прехвърлил четиридесетте. Беше време, когато без проблеми можеше да работи по цяла нощ. Но вече не.
Хърбърт отново се включи.
— Накарах да се обадят в кабинета на директора на ЦРУ с код Червен 1 — каза той. — Скоро ще имаме информацията.
Кодът означаваше непосредствена опасност за националните интереси. Въпреки съперничеството между агенциите сведения, поискани чрез такъв код, по принцип не се отказваха.
— Благодаря — каза Худ.
— Пол, знаеш ли историята за „несъществуващия човек“? — попита Роджърс.
— Оная за Втората световна война ли? Чел съм книгата в гимназията. Бил е част от кампания за дезинформация по време на Втората световна война.
— Точно така — каза Роджърс. — От британското разузнаване вземат трупа на един бездомник. Слагат му фалшив паспорт и документи, в които се казва, че съюзниците ще нахлуят в Гърция, а не в Сицилия. Тялото е оставено на място, където да го намерят германците. Това помага да се отклонят силите на Оста от Сицилия. Споменавам за това, защото основен играч в операцията е бил един английски генерал на име Хауърд Тауър. Работата е там, че и на него е била подхвърлена невярна информация.
— Защо? — попита Худ.
— Комюникетата на генерал Тауър са били засичани от германците — каза Роджърс — Английското разузнаване се погрижило за това.
— Нещо тук не ми е ясно — рече Хърбърт. — Защо говорим за Втората световна война?
— Когато Тауър научил какво се е случило, опрял дулото на пистолета в главата си и натиснал спусъка — каза Роджърс.
— Защото е бил използван ли? — попита Худ.
— Не — отвърна Роджърс, — защото си е помислил, че се е провалил.
— Пак не ми е ясно — призна Хърбърт.
— Пол, нали каза, че президентът бил много разстроен, когато си говорил с него? — продължи Роджърс. — А когато си бил при първата лейди, тя го описала като човек, който не е съвсем на себе си.
— Точно така — каза Худ.
— Това може да не означава нищо — рече Хърбърт. — Той е президент на Съединените щати. Тази работа състарява хората.
— Почакай, Боб. Майк може да открие нещо — рече Худ. Той усети някакво глождене в стомаха, от което се чувстваше все по-зле, колкото повече мислеше за него. — Когато се видях с президента, той не ми изглеждаше уморен. По-скоро беше разтревожен.
— Не съм изненадан — каза Хърбърт. — Не е бил уведомен и очевидно е направил гаф с инициативата за ООН. Почувствал се е неловко.
— Тази работа обаче има още един компонент — обади се Худ. — Дезинформацията може да има кумулативно психологическо въздействие. Представете си, че причината да бъде дезинформиран президентът не е да му бъде дадена възможност да отрече нещо, заявявайки, че не му е било известно, нито пък някакво бюрократично недомислие. Ами ако е имало друга причина?
— Каква например? — попита Хърбърт.