Разделяй и владей

Чарлс се обади при третото позвъняване.
— Си диез — каза той.
Това беше кодовото наименование на приемателя.
— Нормално до — отвърна повикващият.
— Продължавай — рече Чарлс.
— Стоя на отсрещната страна на улицата от обекта — докладва обаждащият се. — Изкарват го през страничната врата.
— Няма ли линейка?
— Не.
— Кой е с него? — попита Чарлс.
— Двама мъже. Не са в униформи.
Той се усмихна. Американците бяха толкова предвидими. Ако агентите бяха повече от двама, те неизменно се придържаха към приетите при тях правила. „Кое отличава войника от шпионина? Правило петдесет и три: за войника човекът е по-важен от поставената задача.“ Този начин на мислене е валиден още от времето, когато кавалерията на Съединените щати се е подвизавала на Запад. Когато някои от по-агресивните индиански племена като апахите били преследвани, те спирали и нападали заселници. Винаги изнасилвали една от жените и я оставяли на такова място, където кавалерията със сигурност ще я намери. Войниците винаги изпращали жената обратно във форта с ескорт. Това не само забавяло преследващата колона, но и намалявало числеността й.
— Подкреплението на мястото ли си е?
— Да, сър.
— Тогава ги ликвидирайте — нареди Чарлс.
— Готово — отвърна уверено другият. — Край.
Връзката прекъсна. Чарлс остави слушалката на мястото й.
Свърши се. Това беше последната стъпка. Беше оставил единия агент жив, за да привлече останалите. Една инжекция във врата, бързо действаща вирусна пневмония и целият местен екип беше извън строя. Сега никой нямаше да бъде в състояние да сглоби пъзела и да му попречи да изпълни задачата си.
Трябваше да се обади още веднъж по телефона, преди да си легне. Разговорът щеше да се състои по гарантирана срещу подслушване линия с Вашингтон с един от малкото хора, които знаеха за участието му в тази операция.
С човек, който не спазваше правилата.
Човекът, измислил най-дръзкия план за действие в наше време.
 19. 
Баку, Азербайджан
Вторник, 1,35 часа
Пътуването с кола до ВИП болницата отне по-малко от десет минути. Това беше единствената ВИП болница, която според американското посолство отговаряше на западните стандарти за здравеопазване. От посолството имаха уговорка с д-р Канибов — един от малкото говорещи английски лекари в града. На петдесет и седем годишният Канибов се плащаше извънредно, за да бъде непрекъснато на разположение двадесет и четири часа в денонощието за спешни случаи и да препоръчва квалифицирани специалисти, когато е необходимо.
Том Моор не знаеше дали ще е нужен специалист. На него му беше известно само, че Пат Томас го беше събудил преди двадесет минути. Томас беше чул Дейвид Батат да стене на походното си легло. Когато отиде да го види, завари Батат облян в пот и треперещ. Медицинската сестра на посолството го прегледа и му измери температурата. Беше тридесет и девет градуса и пет по Целзий. Сестрата предположи, че Батат може да си е ударил главата или да е получил някакво увреждане на кръвоносните съдове, когато е бил нападнат. Вместо да чакат линейка, Томас и Моор качиха Батат на една от колите на посолството и го закараха до болницата. Медицинската сестра се обади по телефона на д-р Канибов още преди да пристигнат, за да му каже, че имат случай на неврогенен шок.
„Само това ни липсваше, да останем с човек по-малко“, помисли си Томас, докато караше по тъмните, пусти улици на търговския район, в който се намираха и посолствата. Дори при нормални условия за работата на разузнавача не беше никак добре да разполага с прекалено малко хора. А за да се открие Харпунджията — един от най-неуловимите терористи в света, — трябваха повече. Единствената надежда на Томас беше, че обаждането му във Вашингтон ще му осигури навреме сътрудничество с петербургската връзка.
Доктор Канибов живееше на една пресечка от болницата. Когато пристигнаха, високият възрастен лекар с побелели коси отстрани на голото теме ги очакваше. Зъбите на Батат тракаха и той кашляше. Докато двама санитари го слагаха на носилката пред входа, устните и върховете на пръстите на американеца посиняха.
  
— Много затруднено кръвообръщение — каза Канибов на един от санитарите. — Кислород. — Той погледна устата на Батат. — Има следи от слуз. Респиратор, а после му измерете оралната температура.
— Какво мислите, че не е наред? — попита Томас.
— Още не мога да кажа — отвърна Канибов.
— Сестрата в посолството каза, че може да е неврогенен шок — каза Томас на доктора.
— Ако беше така, лицето му щеше да е бледо, а не зачервено — каза ядосан докторът. — Той изгледа Томас и Моор. — Господа, вие можете да останете да чакате тук, а може и да си отидете и да чакате…
— Ще останем тук — рече Томас. — Поне докато разберете какво му е.
— Много добре — каза докторът, докато вкарваха носилката с Батат в отделението.
„За спешно отделение тук е необичайно спокойно“, каза си Томас. Когато някое от трите му момчета се наранеше във Вашингтон или в Москва, спешните отделения приличаха на западното крило на Белия дом. В тях цареше шумен, преднамерен хаос. Предположи, че в клиниките в победните квартали на Баку обстановката вероятно е подобна. Въпреки това тишината беше изнервяща, мъртвешка.
Томас погледна към Моор.
— Няма смисъл и двамата да чакаме тук — каза той. — Един от нас трябва да се опита да поспи малко.
— Аз не спях — рече Моор. — Установявах контактите, за които говорехме, и преглеждах някои досиета.
— Открихте ли нещо? — попита Томас.
— Нищо — отвърна Моор.
— Това е още една причина да се върнете в посолството — каза Томас. — Аз ще се погрижа за Дейвид. Ще остана да чакам тук.
Моор се замисли.
— Добре — каза той. — Ще се обадите веднага щом разберете нещо, нали?
— Разбира се — увери го Томас.
Моор го потупа по рамото, а после тръгна обратно към фоайето. Отвори вратата, заобиколи отпред колата, за да стигне до мястото на шофьора.
След миг главата на Том Моор рязко отскочи вдясно и той се свлече на асфалта.
 20. 
Вашингтон
Понеделник, 18,46 часа
Пол Худ пристигна в Оперативния център, където трябваше да се срещне с Боб Хърбърт и Майк Роджърс. Обади се по телефона и на Лиз Гордън. Помоли я да е на разположение, за да могат да поговорят по-късно. Искаше да се консултира с нея какво, ако изобщо имаше нещо, става с президента от клинична гледна точка.
На път за кабинета си Худ се сблъска с Ан Ферис. Тя тръгна редом с него през разширяващата се мрежа от преградени, тесни помещения на крилото, в което се намираше управлението на центъра. Както се беше пошегувал Хърбърт, когато за първи път дойде на работа в Оперативния център, това беше място, където кабинките имат тавани.
— Става ли нещо интересно? — попита Ан.
— Обичайната бъркотия — отвърна Худ. — Само че този път не в чужбина, а във Вашингтон.
— Нещо сериозно ли е?
— Още не знам — отвърна той. — Някъде в Агенцията за национална сигурност има непредсказуем човек.
Худ не искаше да споменава нищо за възможността президентът да има някакви проблеми с психиката. Не че нямаше доверие на Ан, но Меган Лорънс го беше помолила да сведе до минимум броя на хората, с които споделя това.
— Как вървят работите в отдела ти?
— Обичайната ефикасна и професионална координация — рече тя с обезоръжаваща усмивка.
— Искаш да кажеш, че нищо не става.
— Точно така — отвърна Ан. Изчака за момент, а после попита: — Ще се задържиш ли дълго тук?
— Два часа — каза той. — Няма смисъл да се връщам в хотела, за да седя там и да гледам някоя лоша комедия.
— Ще ти бъде ли интересно да вечеряме заедно? — попита тя.
— Нощта може да се окаже много дълга — отвърна той.
— И аз нямам никакви планове. Синът ми тази седмица е при баща си. Не ми остава нищо друго, освен да отида при разглезената котка и телевизионните комедии.