Разделяй и владей

— Звучи добре — съгласи се Лорънс. — Той трябва да се върне тази вечер. Няма да казвам нищо нито на него, нито на Червения, докато не ми се обадиш. Уведоми ме веднага щом като научиш нещо повече.
— Добре, сър.
— Ще разговаряш ли и със сенатор Фокс по въпроса?
Худ каза, че ще разговаря, и се изправи. Президентът също стана. Сега му изглеждаше по-уверен и по на себе си. Обаче нещата, които Меган му беше разказала, все още го безпокояха.
— Господин президент, имам още един въпрос — каза Худ.
Президентът го изгледа внимателно и кимна.
— Преди няколко минути вие казахте, че това са „нови глупости“. Какво имахте предвид?
Президентът продължи да гледа Худ.
— Преди да отговоря на този въпрос, позволи ми аз да те попитам нещо.
— Добре.
— Не ти ли е вече известен отговорът на въпроса ти? — попита президентът.
Худ отвърна, че не му е известен.
— Дойде да разговаряш с мен само заради това, което стана снощи, така ли?
Худ се поколеба. Президентът знаеше, че двамата с първата лейди са стари приятели. Не беше работа на Худ да му казва, че съпругата му се безпокои за него. Същевременно не искаше и той да бъде един от хората, които го лъжат.
— Не — отвърна той. — Това не беше единствената причина.
Президентът леко се усмихна.
— Беше достатъчно откровен, Пол. Няма да те притискам.
— Благодаря, сър.
— Но ще ти кажа едно нещо за глупостите — продължи президентът. — Това не е единственото недоразумение при нас през последните няколко седмици. Ядосах се. — Президентът му подаде ръка през бюрото. — Благодаря, че дойде, Пол, и за това, че беше настоятелен.
Худ се усмихна и разтърси ръката на президента. После се обърна и излезе от Овалния кабинет.
Отвън имаше група нетърпеливи скаути, придружавани от фотограф. Момчетата бяха носители на някаква награда. Худ им намигна, наслаждавайки се за момент как го гледат с отворени уста и на невинността им. После благодари на госпожа Лей, когато минаваше покрай бюрото й. Тя му хвърли угрижен поглед и той й каза, че може да й се обади. Госпожа Лей благодари и след това въведе скаутите в кабинета.
Худ отиде бързо до колата си. Включи двигателя. След това провери съобщенията в телефона си. Имаше само едно. Беше от Боб Хърбърт. Когато подкара колата към Петнадесета улица, му се обади.
— Боб, Пол е. Има ли нещо ново?
— Много неща — отговори Хърбърт. — Преди всичко Мат откри откъде е било повикването, дошло от хотел „Хей-Адамс“.
— Откъде?
— От мобилния телефон на Фенуик.
— Бинго! — рече Худ.
— Може би, а може би и не — каза Хърбърт.
— Защо?
— Преди няколко минути ми се обадиха от едно място, откъдето не очаквах да ми се обадят.
— Откъде?
— Обади се Фенуик — отвърна Хърбърт. — Беше откровен и ми се стори изненадан от това, което трябваше да му кажа. Уведоми ме, че не е разговарял снощи с президента, защото дипломатическото му куфарче било откраднато. Затова не е отговорил на повикванията ми в неговия мобилен телефон. Получил само съобщението, което оставих в службата му.
— Не съм склонен да приема подобно обяснение — рече Худ. — Някой наистина се е обаждал на президента и повикването е минало през хотела.
— Това е вярно — съгласи се Хърбърт. — Обаче помниш ли Марта Стрийб?
— Жената, която имаше любовна връзка със сенатор Ланкастър ли? — попита Худ.
— Точно тя.
— И какво за нея?
— Разговорите й бяха водени от телефонен трансформатор на гара „Юнион“, за да не могат да бъдат проследени — припомни му Хърбърт.
— Да, спомням си — сети се Худ. — Но президентът няма любовна връзка.
— Сигурен ли си? — попита Хърбърт. — Жена му е казала, че се държи странно. Може да се чувства гузен…
— Възможно е, но нека първо изключим вероятността това да са проблеми, отнасящи се до националната сигурност — сряза го Худ.
— Разбира се — съгласи се Хърбърт.
Худ имаше нужда от малко време, за да се успокои. Ядът му го изненада. Никога не беше имал извънбрачна връзка, но по някаква причина забележката на Хърбърт го накара да се почувства виновен спрямо Шарън.
  
— Какво друго каза Фенуик? — попита той.
— Че не знае нищо за някаква инициатива с ООН. Никой не му се е обаждал във връзка с инициативата и не е чел във вестника за нея. Каза ми, че бил изпратен в Ню Йорк, за да помогне на иранците за ситуацията в Каспийско море, в която е замесен Харпунджията и евентуално някакви азербайджански терористи. В това може да има известна истина — отбеляза Хърбърт. — Ако ЦРУ се е компрометирало там, иранците може да са били принудени да се обърнат към някой друг за помощ. Някой, който би могъл да им даде разузнавателни сведения, получени чрез засичане на комуникации.
— Иранците работили ли са по въпроса с ЦРУ?
— Опитвам се да разбера — каза Хърбърт. — Нали ги знаеш онези момчета от Управлението. Те не обичат много много да споделят с другите служби какво вършат. Обаче я помисли. Оперативният център също е работил с други държави, някои от които враждебно настроени. Ние също сме готови да легнем в едно легло с Техеран, ако само ще се погалим малко.
Худ трябваше да признае, че това беше вярно.
— И Фенуик е бил в иранското представителство. Това поне е съвсем ясно — рече Хърбърт.
— Това, изглежда, е единственото ясно нещо в случая — каза Худ. — Боб, ти спомена, че Фенуик е бил изпратен в Ню Йорк. Той каза ли ти кой го е изпратил?
— Да — отвърна Хърбърт. — И мисля, че това няма да ти хареса. Фенуик казва, че президентът го е изпратил.
— Нареждането само устно ли е било?
— Да — каза Хърбърт.
— Господи! — рече Худ. — Виж какво, в тази иранска история явно е замесен и някой друг.
— Сигурно — съгласи се Хърбърт. — Може би вицепрезидентът или началник-щабът…
— Обади се в кабинета на вицепрезидента Котън. Виж какво ще каже. Идвам бързо.
— Ще поръчам да донесат пица — каза Хърбърт.
Худ затвори телефона и съсредоточи вниманието си върху лавирането из бясното пиково движение.
В момента за него това беше приятно разнообразие.
 18. 
Гобустан, Азербайджан
Вторник, 1,22 часа
Другите мъже спяха направо върху спалните чували, които бяха купили втора ръка от Баку. Обаче Морис Чарлс беше още буден и продължаваше да седи до дървената маса в овчарската колиба. Въпреки че нямаше проблеми със съня преди акция, трябваше да чака други хора да свършат някои неща, от които зависеше самата операция. Дотогава нямаше и не можеше да почива.
Когато най-после телефонът иззвъня, той му подейства като електрически шок. Това беше последната несвършена работа преди часа „X“.
Чарлс отиде при масата с уредите. Редом с декодера „Стеларфото Джъдж 7“ беше апаратът „Зед-4“, конструиран от КГБ през 1992 година. Секретната телефонна система имаше вида и формата на обикновена книга с твърди корици. Малката, плоска слушалка влизаше елегантно в легло отстрани. Това беше забележително улеснение в сравнение с радиостанциите от точка до точка, използвани в началото от Чарлс. Този апарат можеше да действа в радиус две мили и половина. „Зед-4“ се използваше при редица сателитни връзки за клетъчни трансмисии по света. Поредица от вътрешни аудиоусилватели напълно елиминираха възможността сигналите да се изгубят. Освен това „Зед-4“ е много надежден срещу подслушване. Повечето подобни телефонни апарати, включително и „Так-Сат“ в Съединените щати, са кодирани със 155 еднозначни цифри. За да пробият кода, подслушвателите трябва да имат това предвид в своите двуцифрени основни числа. Дори при използването на такива усъвършенствани компютри като „Грей-916“ тази работа може да отнеме седмици. ЦРУ успя да съкрати времето на дни чрез кражба на компютърно време от персонални компютри. През 1997 година Управлението започна да използва интернет сървъри, за да прикача цифрите към домашни компютърни системи. Малки количества компютърна памет бяха приспособени да работят по проблема без знанието на ползвателя. Чрез прикачване към мрежа от милиони персонални компютри ЦРУ успя да прибави гигабайтове компютърна мощ за решаването на проблема. Това създаде проблем и за контрапрограмистите, тъй като не беше възможно да бъде затворена системата на ЦРУ, известна като „Стелт-Фийдд“. Така „Зед-4“ бе приспособен да използва сложен засекретяващ код с 309 еднозначни числа. Дори системите CFS не са достатъчно мощни, за да пробият навреме този код.