Разделяй и владей

— Ефрейтор Кейн!
— Да, господин президент.
— Моля, наредете на една невъоръжена група да се яви веднага в залата за извънредни ситуации — каза му Лорънс. — Тук има едни господа, които трябва да бъдат ескортирани до техните кабинети, а след това да напуснат Белия дом.
— Невъоръжена ли, сър? — попита Кейн.
— Точно така — каза Лорънс. — Няма да има никакви проблеми.
— Веднага, сър.
— Чакай пред вратата, когато свършиш — добави президентът. — Хората ще дойдат при теб след малко.
— Да, сър.
Президентът затвори. Погледна към четиримата мъже.
— Още нещо. Информацията за вашето участие в тези събития не трябва да излиза от тази стая. Амнистията няма да се основава на нищо, което аз имам намерение да направя за вас. Помилването ви би било грях. Всичко ще се основава единствено на липсата на новини.
Четиримата се обърнаха и се отправиха към вратата. Меган Лорънс отстъпи встрани. Очите на Худ срещнаха нейните. Първата лейди не скриваше гордостта си. Явно и двамата мислеха за едно и също нещо. Тя беше единственият човек, пред когото Лорънс щеше да отстъпи в този ден.
 58. 
Санкт Петербург, Русия
Вторник, 12,53 часа
В повечето разузнавателни служби е трудно да се разграничи денят от нощта. Това е така, защото за конспирацията и шпионажа няма почивка и контраразузнавачите и разузнавачите работят по двайсет и четири часа в денонощието. Екипите обикновено са в пълен състав. Това в особена степен се отнасяше за руския Оперативен център, тъй като се намираше под земята. Никъде нямаше прозорци.
Но генерал Орлов винаги знаеше кога е следобед. Разбираше го, защото тогава се обаждаше преданата му съпруга. Винаги звънеше малко след обяд, за да провери дали Сергей си е изял сандвича. Днес пак се обади, въпреки че не беше имала време да му го приготви, преди да излезе. Разговорът беше кратък. Това често се случваше. Когато той беше в космоса, бяха разговаряли по-дълго, отколкото сега в Оперативния център. Беше разговарял с Маша само две минути, когато на другия телефон му се обади Одет. Той каза на Маша, че ще й позвъни по-късно. Тя разбра. Маша винаги разбираше. Орлов се прехвърли на другия телефон.
— Одет, как си? — попита с нетърпение генералът.
— Много добре — отвърна жената. — Изпълнихме задачата.
За момент генералът замълча. Той беше много загрижен за Одет и за мисията. Фактът, че тя беше жива и здрава и тържествуваща, го изпълни с гордост.
— Имаше някои усложнения — продължи Одет, — но се справихме. Няма други поражения.
— Къде се намираш сега?
— В американското посолство — отговори тя. — За господин Батат се полагат медицински грижи. След това ще отида в полицейския участък. Наложи се да покажа полицейската си значка в хотела на един служител, но мисля, че ще уредя въпроса с моя началник. Харпунджията предизвика пожар. Мога да кажа на капитана, че съм влязла, за да видя дали бих могла да помогна.
— Значи не искаш да напуснеш работата си, така ли? — попита Орлов.
— Мисля, че ще има някои интересни проблеми във връзка с всичко това — каза тя. — Искам да остана още малко.
— Ще обсъдим въпроса — каза Орлов. — Гордея се с теб, Одет. Знам, че и друг би се гордял с теб.
— Благодаря ви — отвърна тя. — Мисля, че днес Виктор се грижеше за мен, както и Дейвид Батат. Радвам се, че го накарахте да участва. Благодаря — каза тя.
Одет разказа още някои неща на Орлов за това, което се беше случило. Разбраха се да се чуят отново след шест часа. Ако се наложеше Одет да напусне Баку, имаше самолет на „Аерофлот“, който тя можеше да хване в осем вечерта. За миг Орлов остана да се наслади на ползите от победата. Първо, беше спечелил битката срещу един зловещ враг. Второ, беше взел правилното решение да изпрати Одет и Батат заедно в акцията. И, накрая, беше успял да помогне на Пол Худ. Не само върна един свой стар дълг, но отвори вратата за бъдещо по-тясно сътрудничество.
Одет каза, че Батат е разговарял с Пол Худ. Орлов нямаше какво да добави към това. Щеше да му се обади след няколко минути. Но първо искаше да запознае екипа, който участваше в преследването, с резултатите. Тъкмо се канеше да повика Гроски и Корсов, когато и двамата влязоха в кабинета му. Корсов държеше един лист, свит на руло.
  
— Генерале — каза той, — имаме новини.
— Добри ли са? — попита Орлов.
— Да, господине. Информацията, която американците ни дадоха за руската самоличност на Харпунджията, се оказа много полезна.
— В какъв смисъл? — попита Орлов.
— Чрез нея можахме да разберем как той идва в Москва и изчезва без никой да го види — обясни Корсов. Той пристъпи напред и разгъна листа върху бюрото на Орлов. — Това е карта на старите железопътни маршрути на съветската армия — каза Корсов. — Както знаете, те излизат под земята далеч извън Москва и стигат до различни точки под града.
— Тяхното предназначение било да могат да бъдат вкарвани тайно войски в столицата за потушаване на бунтове и дори за отблъскване на чужди нападения — добави Гроски.
— Знам за тях — каза Орлов. — Пътувал съм по тези линии.
— Но това, което не знаете, е следното — рече Корсов.
Разузнавачът взе една писалка, за да посочи тънка червена линия. Тя водеше от станция на метрото „Киевская“ до няколко други станции около града. Корсов беше прав: Орлов не знаеше за нея.
— Както виждате, не е обозначена, въпреки че свързва главните точки на града — продължи Корсов. — Мислехме, че това е някакъв тунел за служебно ползване, но погледнахме в една друга, по-стара карта в архивите на ГРУ, за да бъдем сигурни. Оказа се, че това е един стар тунел на Сталин. Ако германската армия беше успяла да стигне в Москва през Втората световна война, Сталин щял да бъде евакуиран през тази система. Само неговите най-близки военни съветници са знаели за съществуването й. — Корсов отстъпи назад и скръсти ръце. — Господин генерал, според нас ще бъде достатъчно да сложим по една видеокамера на входа и на изхода, за да заловим нашия плъх. Рано или късно Харпунджията ще се появи там.
Орлов погледна към картата за момент и след това се облегна в стола си.
— Разрешили сте много сложна загадка — каза той. — Свършили сте чудесна работа.
— Благодаря, господин генерал — каза гордо Корсов.
— За щастие — продължи Орлов, — днес Харпунджията беше убит. Единствените плъхове, които ще използват тунела, са на четири крака.
Долната устна на Гроски леко увисна, а Корсов гледаше в пълно недоумение.
— Обаче нямаше да можем да го обезвредим без вас и аз ще го отбележа в доклада си до президента — обеща Орлов. Той се изправи и се ръкува поотделно с двамата. — Гордея се с вас и много ви благодаря.
Разочарованието на Корсов бързо премина. Гроски все още се мръщеше, но дори и постоянното му мрачно настроение не можеше да развали момента. Една неопитна жена и един болен мъж, двама бивши врагове, бяха обединили силите си, за да надделеят над много силен противник. Чувството беше изключително.
 59. 
Вашингтон
Вторник, 5,04 часа
След като вицепрезидентът и хората му бяха изведени, президентът помоли Худ да го почака навън. Худ излезе от залата за извънредни ситуации, а президентът и Меган останаха сами при конферентната маса да разговарят. Президентът взе ръцете на жена си в своите. Изглеждаше спокоен и отново уверен в себе си.
Членовете на Съвета на началник-щабовете си тръгнаха бързо, след като групата на Котън беше изведена. Отправиха се с бързи крачки към асансьора. Преди да си тръгне, генерал Бърг се спря при Худ и му стисна ръката.
— Там, вътре, се справихте ловко и добре — рече генералът. — А и доста дръзко. Моите поздравления, господин Худ. Гордея се, че се познавам с вас. Гордея се, че съм американец.
Ако бяха казани от някой друг при подобни обстоятелства, тези думи биха прозвучали старомодно и малко сантиментално. Обаче системата беше сработила въпреки огромните сили и натиск, обединили се срещу нея. Генерал Бърг имаше основание да се чувства горд от това, което Худ беше направил.