Разделяй и владей

— Пол, това е чудовищно — каза Меган. — Вицепрезидентът участва ли?
— Възможно е — каза Худ.
— И те очакват нещата да се развият според плановете им, така ли?
— Меган, те са много близо до такъв развой на събитията — каза Худ. — Обстановката в Каспийския район става все по-напрегната и са прехвърлили съвещанията от Овалния кабинет в залата за извънредни ситуации. Нямам право да влизам там.
— Ще се обадя по личния телефон на Майкъл и ще го помоля да те приеме — рече Меган.
— Това няма да е достатъчно — отвърна Худ. — Искам да направите нещо друго.
Меган го попита какво точно и той й каза.
— Добре — рече тя, когато той свърши. — Дай ми само пет минути.
Худ затвори телефона.
Това, което предлагаше, беше потенциално опасна тактика както за него, така и за първата дама и при най-добро стечение на обстоятелствата нямаше да бъде приятно, но беше необходимо.
Худ огледа залата.
Ситуацията беше различна от тази, когато трябваше да освободи дъщеря си. Тогава той беше действал инстинктивно. Трябваше да предприеме нещо, ако искаше тя да оцелее. Нямаше друг избор.
Сега беше друго.
Опита се да си представи какви решения са вземани в тази стая през вековете — решения за обявяване на войни, за депресии, за човешки права и външна политика. Всяко от тях се беше отразило на историята в по-малка или по-голяма степен, но по-важното беше дали са били правилни или погрешни. Всички са изисквали поемането на отговорност. Някой е трябвало да повярва, че е взел правилното решение, трябвало е да рискува всичко, като се започне от кариерата и се стигне до националната сигурност и живота на милиони хора.
Худ имаше намерение да вземе точно такова решение.
Имаше една поговорка, която помнеше още от класната стая в гимназията, където баща му преподаваше гражданско право. Тя беше подходяща за случая: „Първите грешки са на тези, които са ги извършили, а вторите на тези, които са ги разрешили.“ Когато Худ излезе от заседателната зала, той не чувстваше тежестта на решението, което беше взел, нито опасността, която криеше то.
Чувстваше само, че има привилегията да служи на страната си.
 53. 
Баку, Азербайджан
Вторник, 11,15 часа
На Морис Чарлс много отдавна не му се беше налагало да се спасява с бягство от тайна квартира. Беше бесен, че трябваше да бяга от място, което внимателно беше подготвил. Но най-вече го беше яд, че трябваше да бяга от някого или от нещо. В момента за него дори нямаше значение как този някой беше открил къде се намира. От акцента им можеше да се заключи, че натрапниците бяха рускиня и американец. Може би Москва и Вашингтон го бяха проследили, без той да знае. Вероятно някъде беше допуснал грешка или я беше направил някой от помощниците му.
Чарлс не вярваше, че двойката беше попаднала там случайно. Когато се регистрираше, беше взел и двата ключа от стая 310. На рецепцията нямаха трети ключ. Когато ключът щракна в ключалката, той се събуди и разбра, че нещо не е наред. Освен това Чарлс видя краката на жената и я чу да говори, когато влезе. Всичко в нея говореше, че е много предпазлива. Ако тя наистина мислеше, че това е нейната стая, щеше да влезе направо вътре и да светне лампата. Жените винаги бързат да докажат, че са били прави.
Въпреки че беше ядосан, Чарлс не се поддаде на гнева. Първата му задача беше да прикрие следите си, за да може да се измъкне. Това означаваше да ликвидира двойката, влязла в неговата стая. Дори и не помисли да се обади на убийците, които беше използвал предишната нощ. Не искаше да се знае, че беше изпаднал в беда. Това щеше да бъде лошо за репутацията му и за бизнеса. Беше огледал добре краката на двойката и панталоните им. Това беше достатъчно, за да ги разпознае. С него бяха пистолетът и ножът му. Нямаше да доживеят до обяд.
Чарлс беше изминал половината път от паркинга, преди да се обърне. Ако двойката го наблюдаваше от прозореца, той искаше те да го видят. Искаше да се спуснат по стълбите, за да му попречат да избяга. Така по-лесно щеше да ги забележи и щеше да разбере дали имат подкрепление. Ако се бяха обадили за помощ, след минути паркингът щеше да се изпълни с коли и хора. Ако това не станеше, той можеше да ги ликвидира и да напусне града с влак, както беше планирал.
  
След като даде на двойката възможност да го види, Чарлс се отправи обратно към хотела. Влезе през страничната врата, която водеше до редица магазини. Чуха се сирени на приближаващи пожарни коли, но полицейски не се виждаха. Това не означаваше, че Чарлс може да бъде спокоен, но му подсказваше, че жената и мъжът действат без непосредствена подкрепа в хотела. Беше лесно да се скрие в тълпата, която бягаше от пожара. Но първо трябваше да се справи с натрапниците.
 54. 
Вашингтон
Вторник, 3,17 часа
При управлението на Хари Труман Белият дом буквално беше съборен и изграден отново заради лошото състояние на вековните дървени греди и вътрешните стени. Семейство Труман се беше преместило в Блеър Хаус на отсрещната страна на улицата и от 1948 до 1952 година бяха издигнати нови основи, а прогнилите дървени греди бяха заменени със стоманени. Подземната част също беше разширена значително, за да се отвори повече място. Всъщност то беше нужно, за да се направят скривалища за президента и неговия екип, както и за техните семейства в случай на ядрено нападение. През годините подземието беше тайно разширено. В него имаше кабинети, командни и здравни пунктове, наблюдателни постове и фитнес зали. Сега то беше на четири нива, които слизаха до 50 метра под земята. До всичките четири нива под земята можеше да се стигне с два асансьора. И двата бяха разположени в източното и в западното крило. Асансьорът в западното крило се намираше в западна посока, недалеч от личната столова на президента, в един ъгъл по средата между Овалния кабинет и кабинета на вицепрезидента. Беше малък, с дървена ламперия и побираше до шест души. Достъпът до асансьора беше чрез пръстови отпечатъци. За тази цел от дясната страна на вратата имаше малко зелено око. Тъй като фитнес залите бяха долу под земята, всички членове на президентското семейство имаха достъп до асансьора.
Худ отиде при кабинета на вицепрезидента и остана да чака отвън. Малко по-далеч в дъното на коридора седеше агент от охраната. Кабинетът на вицепрезидента беше близо до правителствената зала, където старият Бял дом се свързва с по-новото, построено преди век, западно крило.
Худ постоя там не повече от минута, когато Меган Лорънс пристигна. Първата лейди беше облечена в средно къса бяла пола, червена блуза и син шал. Нямаше почти никакъв грим. От побелялата й коса кожата на лицето й изглеждаше по-тъмна. Агентът от охраната й пожела добро утро, когато тя мина покрай него. Меган се усмихна на младия човек и продължи, хващайки Худ под ръка.
— Благодаря, че дойдохте — каза той.
Меган сложи ръка на рамото му и се обърна към асансьора. Трябваше да бъде плътно до Худ и да говори тихо, защото агентът беше зад тях.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
— Няма да е лесно — призна Худ. — Още в Овалния кабинет президентът беше много активен. Ако е имал някакви съмнения за способностите си да действа, това, което Фенуик и другите се бяха постарали да направят, е за него най-доброто лекарство. Криза. По-добро от това не биха могли да измислят. Изглежда, че президентът до голяма степен вярва в това, което му казва Фенуик. Той има нужда точно от това. То му помага да се чувства по-уверен.
— Да — каза първата дама, — но всичко това са лъжи.
— Уверен съм, че е така — каза Худ, — но проблемът е, че нямам твърди доказателства.
— В такъв случай кое те кара да смяташ, че те лъжат? — попита първата дама.
— Блъфирах пред Фенуик, когато бяхме сами в правителствената зала. Казах му, че сме заловили терориста, организирал операцията в чужбина. Уведомих го, че той се кани да ни каже за кого е работил, имайки предвид Фенуик. Тогава ми каза, че никога няма да мога да отида с тази информация при президента.