Разделяй и владей

— На телефона е генерал Сергей Орлов — каза той на човека. — Господин Батат ли е?
— Да — отвърна уморено Батат.
— Господин Батат, жената, която ви спаси, е моя подчинена — продължи Орлов. — Тя излезе, за да се опита да се справи с човека, който ви нападна на плажа. Знаете за кого говоря, нали?
— Да — отговори Батат. — Знам.
— Тя е без подкрепление и се тревожа за нея и за мисията й — каза Орлов. — Чувствате ли се достатъчно добре, за да се движите из града?
Отговорът не последва веднага. Орлов чу стонове и пъшкане в слушалката.
— Станах. Виждам дрехите си да висят на вратата — каза Батат. — Ще вървя на почивки. Къде трябва да отида?
Орлов каза на американеца, че няма представа какъв е планът на Одет и дали изобщо тя има такъв. Добави, че неговият екип все още се опитва да влезе в компютъра на хотела, за да разбере кои стаи са заети само от по един мъж.
Батат помоли Орлов да му извика такси, защото не говореше езика.
Орлов му обеща и му благодари. Даде на Батат телефонния номер на Оперативния център и затвори. Остана неподвижен известно време. Като се изключи жуженето на флоуресцентната лампа на бюрото му, в кабинета под земята цареше мъртва тишина. Дори в космоса не беше толкова тихо. Винаги се чуваше някакво пукане, когато металът се нагряваше и охлаждаше или незакрепени предмети се удряха в апаратурата. В тръбите се чуваше звук от минаващия през тях охладител, а също и от нахлуващия през вентилационните устройства въздух. Освен това от време на време някой говореше в шлемофоните или от Земята, или някъде другаде в кораба.
Не и тук. Това място беше най-самотното, което можеше да си представи човек.
Одет вече вероятно беше стигнала до хотела и беше влязла вътре. Можеше да й се обади и да й нареди да се върне, но според него тя нямаше да го послуша. А след като веднъж беше решила да действа, той не искаше да я смущава. Тя трябваше да знае, че я подкрепя.
Орлов беше ядосан, че Одет не се беше подчинила на заповедта и го беше излъгала. Ядът му обаче не беше много силен, защото разбираше кое беше накарало жената да действа така. Съпругът й също предпочиташе да действа сам и загина заради небрежността на друг човек.
Въпреки това тя не можеше да решава вместо Орлов. Неговата грижа беше не само да бъде заловен или убит Харпунджията, но да вземе мерки Одет да не свърши като Виктор.
 46. 
Баку, Азербайджан
Вторник, 10,31 часа
Имаше голямо движение и на Одет й трябваше два пъти повече време, за да стигне до „Хаят“. Паркира колата в една странична улица на по-малко от една пряка от входа на хотела. Не искаше да спира отпред. Там някъде все още имаше един снайперист на свобода — човекът, застрелял американския дипломат пред болницата. Убиецът може би държеше под наблюдение хотела заради Харпунджията. Може да беше видял колата й при болницата и сега да я разпознае.
Сутринта беше слънчева и изминаването на краткото разстояние до входа на хотела подейства добре на Одет. Въздухът беше свеж и тя дишаше с пълни гърди. Запита се дали Виктор се беше чувствал така, когато е бил в Чечения. Дали някои прости радости от живота доставят по-голямо удоволствие от обикновено, когато съществува опасност да загубиш всичко.
Одет беше минавала два пъти преди през задния вход на хотела. Първият път беше, когато трябваше да помогне на готвач, който се беше изгорил на един тиган. Другият път беше, за да усмири един човек, който се оплакваше от голямата сума, написана в сметката му. Знаеше как се минава през задния вход, обаче не мислеше, че ще срещне там Харпунджията. Предполагаше, че той е влязъл и е излязъл през парадния вход. Промъкването през някоя врата за персонала или през прозорец на първия етаж можеше да привлече вниманието към него. За опитните терористи най-доброто прикритие беше да се действа пред очите на всички.
Опитният контратерорист ги чака да се появят, вместо да ги нападне в леговището им.
Обаче Одет не знаеше кога Харпунджията ще напусне хотела. Това можеше да стане посред нощ. Можеше да е в ранния следобед, а можеше да бъде и след три дни. Тя не можеше да стои тук през цялото време. Нямаше също представа дали щеше да бъде предрешен или не. Знаеше, че той може да наеме някоя проститутка, която да се представи за негова дъщеря, съпруга и дори майка. В Баку имаше и стари проститутки, а също и много млади. Одет лично беше арестувала няколко от тях.
  
Съществуваха много възможности, които налагаха да се добере до Харпунджията, преди да си е тръгнал. Въпросът беше как да го открие. Нямаше представа как се казва или под какво име се представя.
С изключение на прякора му Харпунджията, помисли си тя. Това я развесели. Може би трябваше да тича по коридорите и да вика името му. Да гледа коя врата няма да се отвори. Всеки, който не реагираше на виковете й, можеше да бъде Харпунджията.
Одет зави зад ъгъла и се отправи към фасадата на хотела. Точно на ъгъла имаше вестникарска будка. Едно извънредно издание вече съобщаваше за струпването на иракски въоръжени сили в Каспийско море. Имаше снимки, направени от разузнавателни самолети, на които се виждаха напредващите ирански бойни кораби. Баку винаги е бил сравнително далеч от военни действия. Това беше нещо ново за столицата на страната. Така се обясняваше и голямото движение. Повечето хора живееха в предградията. Много от тях вероятно бяха дошли на работа, бяха чули новината и сега се измъкваха от града, очаквайки нападение.
Под оцветената в златисто и зелено тента имаше само един човек — портиер в сив блейзър и със сива шапка на главата. Отпред нямаше автобуси за развеждане на гости на хотела из забележителностите на града, но в това нямаше нищо чудно. Обикновено те потегляха до девет сутринта. Туристите, влезли в страната с група, вероятно нямаше да могат да си тръгнат по-рано и беше почти сигурно, че бяха продължили изпълнението на предварителната програма. Освен това уреждането на сметките за престоя обикновено ставаше по обяд. Онези, които наистина имаха желание да си тръгнат, вероятно звъняха по телефоните, за да си направят резервации за самолет, влак или автобус.
„Ама разбира се — помисли си тя. — Телефонът.“
Орлов беше казал, че Харпунджията се е обаждал, използвайки засекретен телефон. Това би могло да означава, че той вероятно не е имал разговори от телефона на хотела. Тя трябваше да търси мъж, наел самостоятелна стая, който няма сметка за водени разговори.
Одет влезе в хотела. Не погледна към рецепцията, когато пресичаше фоайето. Не искаше да рискува да бъде видяна от управителя или някой от служителите, които можеха да я познаят. Първата й работа беше да завие вдясно към коридора, който водеше към помещението на домакинката. Дългата, полупразна стая се намираше на гърба на хотела. Вътре имаше бюро, зад което седеше домакинката, а пред нея бяха наредени картите на стаите за почистване. Зад нея в редица бяха количките на чистачките. От дясната й страна имаше табло, на което бяха закачени ключовете на всички стаи. Най-долу в една редица бяха серийните ключове, които всяка сутрин се раздаваха на чистачките. Оставаха две резервни връзки ключове.
Одет попита възрастната жена дали би могла да й даде още малко шампоан. Усмихвайки се любезно, домакинката стана и отиде при една от количките. Докато беше с гръб, Одет взе едната връзка. Жената се върна с три малки бутилки шампоан. Попита Одет дали има нужда от нещо друго, но тя отговори отрицателно и й благодари. Върна се във фоайето и отиде при телефонните будки, които бяха наредени в една ниша в дъното.
Докато вървеше, мобилният й телефон иззвъня. Бързо влезе в една от будките, затвори вратата и чак тогава се обади.
Орлов й каза, че неговите хора са успели да влязат в компютъра на хотела и че възможностите са пет. Одет си записа имената и номерата на стаите.
— Можем да стесним още малко кръга — каза й Орлов. — Ако някой иска да напусне бързо страната, ще каже, че е от страна, чиито граждани азербайджанците не биха искали да се мотаят наоколо.