Разделяй и владей

— Меган, съгласен съм с теб — каза Худ, — но не мога просто да се самопоканя на среща в Овалния кабинет.
— Ти имаш разрешение за влизане в Белия дом — каза тя.
— За западното крило — да, но не и за Овалния кабинет — напомни й той.
Худ замълча. Погледът му се спря върху червената светлинка на телефона. Може би не беше нужно да се самопоканва.
— Пол?
— Още съм на телефона — отговори той. — Меган, чуйте ме. Трябва да говоря на другия телефон, а след това ще дойда в Белия дом. Ще ви се обадя на личния номер, за да ви кажа какво е станало.
— Добре — рече Меган. — Благодаря.
Худ затвори и се обади на Орлов. Руският генерал му разказа за плана как да бъде открит Харпунджията. Уведоми го и за взривяването на яхтата в пристанището. Той подозираше, че азербайджанските власти ще открият тела във водата, които вероятно ще бъдат на хората, наети от Харпунджията.
Худ благодари на Орлов и му каза, че генералът може да разчита на пълното съдействие на Оперативния център. Каза му също, че ще отсъства за известно време от кабинета си и че при наличието на нова информация може да се свърже с Майк Роджърс. Когато затвори, се обади по клетъчния телефон на Хърбърт и Роджърс. Разказа им за случилото се и бързо се отправи към паркинга.
— Искаш ли да уведомя президента, че идваш? — попита Роджърс.
— Не — каза Худ. — Не искам да дам повод на Фенуик да прекрати съвещанието по-рано.
— Обаче така даваш на Фенуик и хората му повече време да действат — изтъкна Роджърс.
— Трябва да поемем този риск — каза Худ. — Ако Фенуик и Гейбъл са започнали някаква финална игра, искам да им дам възможност да я развият. Може би ще успеем да ги заловим на място.
— Продължавам да си мисля, че това е рисковано — каза Роджърс. — Фенуик ще настоява президентът да действа, преди да се консултира с другите си съветници.
— Сигурно по тази причина е избрано такова време — обади се Хърбърт. — Ако има някакъв заговор, той е планиран да стане, когато тук е полунощ.
— Ако това е свързано със ситуацията в Каспийско море, президентът ще трябва да действа бързо — продължи Роджърс.
— Майк, Боб, съгласен съм с вас — каза Худ, — но не искам да дам на тези копелета възможност да ми попречат да кажа това, което възнамерявам, още преди да съм стигнал там.
— Трудна работа — каза Хърбърт, — много трудна. Ти все още не разполагаш с много информация за положението в чужбина.
— Знам — каза Худ. — Да се надяваме, че скоро ще имаме.
— Ще се моля за теб — каза Хърбърт. — Ако не помогне, ще потърсим и други източници.
— Благодаря — рече Худ. — Ще поддържам връзка.
Той подкара с голяма скорост колата по пустите улици към столицата. В жабката на колата имаше кутия кока-кола. Пазеше я за всеки случай. Извади я и я отвори. Имаше нужда от нещо тонизиращо. Въпреки че беше топла, се почувства по-добре.
Роджърс беше прав. Худ рискуваше, но той беше предупредил президента за Фенуик. Беше му казал за пренасочения телефонен разговор, за посещението в иранското представителство, за това, че не се беше свързал със сенаторката Фокс и конгресната комисия по разузнаването. Надяваше се, че Лорънс ще се отнесе много предпазливо към сведенията, които ще му бъдат представени. Президентът може би дори щеше да поиска да свери тази информация с Оперативния център, просто за да се увери, че тя е достоверна.
Но надеждите на Худ не променяха факта, че президентът беше подложен на необичаен натиск. Имаше само един начин да се разбере какво ще направи Майкъл Лорънс. Худ трябваше да се яви с нови сведения от разузнаването и докато е там, да помогне на президента да свери тези данни с информацията, която му е дадена от Фенуик.
Худ нямаше какво друго да направи, освен да се моли Майк Роджърс да не се окаже прав. За това все още имаше време.
 37. 
Баку, Азербайджан
Вторник, 9,01 часа
Морис Чарлс се настани в малката стая в хотел „Хаят“. В нея имаше двойно легло и висок шкаф с вграден телевизор и минибар. От лявата страна на леглото имаше бюро, а от дясната нощна масичка. В ъгъла срещу бюрото беше сложен стол. В стаята беше тясно, но това устройваше Чарлс. Той не обичаше апартаментите. В тях имаше много открити пространства и твърде много места, в които можеха да се скрият хора.
  
Първото нещо, което направи, беше да завърже найлоново въже за един от краката на бюрото. То се намираше близо до прозореца. Стаята беше на третия етаж на 10-етажния хотел. Ако по някакъв начин Чарлс бъдеше открит, полицията трудно щеше да стигне до него от земята или откъм покрива, без да вдигне шум. Това оставяше вратата като единствена възможност да се влезе при него. А той се беше подготвил за нея. Носеше у себе си туби от крем за бръснене, които всъщност бяха пълни с бързо възпламеняващ се метанол. Щеше да го разлее под вратата и да го запали. Той щеше да пламне бързо и да накара хората да се отдръпнат. Това щеше да му даде време да застреля всеки, който можеше да го очаква скрит пред прозореца, да използва въжето и да се измъкне навън. Метанолът беше също и силна отрова. Дори и най-малкото излагане на неговите изпарения можеше да предизвика ослепяване.
Чарлс запали нощната лампа до леглото и дръпна тежките завеси. След това провери ключалките между неговата и съседната стая. Това беше друг път за бягство, в случай че се наложи. След това дръпна стола при бюрото си. Постави облегалката му под дръжката на вратата, която разделяше неговата стая от съседната. Така можеше да дръпне бързо стола, за да избяга. Но ако някой от другата страна се опиташе да отвори вратата, щеше да помисли, че е заключена.
Тези предпазни мерки му отнеха половин час. Когато приключи, Чарлс седна на леглото. Прерови багажа си и извади своя „Колт-45“. Сложи го на пода до леглото. Извади швейцарския си армейски нож от джоба и го постави на нощната масичка. В багажа му имаше и торба с няколко плюшени животинки, които беше купил, когато беше пристигнал в Баку. За всички тях имаше и костюми. Ако го разпитваха, щеше да каже, че играчките са за дъщеря му. В портфейла си имаше снимки на момиче. Тя не му беше дъщеря, но това нямаше значение. После отвори апарата „Зед-4“. Трябваше да се обади за последен път. Обаждането беше до изоставения микробус. Микрочипът, който беше поставил до резервоара с бензин, беше всъщност дистанционен детонатор. Тайванският му изобретател го беше нарекъл клетъчен телефон камикадзе (КТК). Предназначението му беше само да приеме сигнала, да си свърши работата и да загине. В случая беше програмиран така, че да се нагрее до 65 градуса и да се възпламени. Някои чипове можеха да бъдат програмирани да издават високочестотни звуци, за да пречат на електронните сигнали или да объркват кучетата преследвачи. Други можеха да бъдат използвани, за да създават магнитни полета, които да разстройват радари и навигационни уреди. Този чип щеше да се разтопи и нямаше да остави никакви следи след себе си. Той щеше да запали резервоара с бензина. Полицията и пожарната щяха да бъдат повикани веднага заради горящата кола. Щяха да пристигнат навреме, за да осуетят пожара и да спасят част от машите доказателства, които Чарлс беше оставил вътре, за да бъдат намерени. Сред тях имаше и следи от кръвта му. Високата температура на огъня щеше да изпари водата от кръвта и да остави ясни петна върху металната дръжка на вратата, върху дръжката на жабката и други места в микробуса, незасегнати от огъня. Полицията щеше да заключи, че раненият терорист се е опитал да унищожи колата и доказателствата, преди да я напусне. Щяха да решат, че поради бързото си пристигане са могли да спасят нещо, което не е трябвало да виждат.
Чарлс набра номера на чипа камикадзе, почака, докато сигналът измине 50-те километра в космическото пространство и се върне обратно на улицата, която беше на три пресечки от хотела. Чуха се две кратки щраквания и набраният номер отговори. Това означаваше, че набирането е завършено. Чипът беше настроен така, че да прекъсне контакта със „Зед-4“ веднага щом като започне да загрява.