Разделяй и владей

Руският Оперативен център е построен под редовно действащо телевизионно студио. Въпреки че то е създадено като прикритие на разузнавателния център, сателитните чинии излъчват оттам прочутите програми на Ермитажа из целия свят. Но през повечето време тези най-съвременни комуникативни съоръжения позволяват на Оперативния център да се свързва със сателити както за вътрешни, така и за международни електронни комуникации. Сред непрекъснатия идващ и напускащ музея поток от хора от персонала и туристи присъствието на служителите на Оперативния център остава незабележимо. Освен това Кремъл взема решение в случай на война или революция никой да не бомбардира Ермитажа. Дори ако врагът не може да се възползва от колекцията като естетическо притежание, картините и скулптурите винаги могат да се разменят срещу валута.
Беше все още тъмно, когато петдесет и три годишният Орлов пристигна в музея. Тъй като Ермитажът беше още затворен, той влезе през вратата на телевизионното студио в североизточния край на сградата, която не биеше на очи. Преди да влезе, погледна на север през тъмните води на река Нева. Точно на отсрещния бряг бяха внушителната сграда на Академията на науките и Музеят по антропология. До тях беше военноморската академия. В нея освен обучаващите се кадети имаше и дузина войници от специалната оперативна част на центъра „Молот“ (чук).
В телевизионното студио зад едно бюро седеше часовой, когото Орлов поздрави, минавайки. Възрастният страж се изправи и отдаде чест. Генералът стигна до една врата и използва дистанционно устройство, за да влезе. Когато се озова вътре, той премина през тъмната приемна и заслиза по неголям брой стъпала. Стигна до долната площадка, набра четирицифрения код за деня и отвори друга врата. Кодът за следващия ден винаги му се даваше от шефа на сигурността на центъра в края на работното време. Когато Орлов затвори вратата, лампите на тавана светнаха автоматично. Следваше друга, по-дълга поредица стъпала. Слезе по тях и отново използва електронното дистанционно устройство, за да влезе в Оперативния център.
Той се състоеше от много дълъг коридор с кабинети от ляво и от дясно. Този на Орлов беше в дъното, буквално под брега на Нева. Имаше моменти, когато чуваше минаващите отгоре шлепове.
Обикновено Орлов не идваше на работа преди девет часа. В Центъра работеше дежурен екип в намален състав, който се изненада, когато видя генерала. Той ги поздрави, без да спира. Влезе в малкия си, облицован с дървена ламперия кабинет, затвори вратата след себе си и отиде при бюрото. То гледаше към вратата. На стените имаше снимки в рамки, които Орлов беше правил в космоса. На тях генералът не се виждаше. Въпреки че се гордееше с постиженията си, той не обичаше да се връща много често към миналото. Там виждаше само колко близо е бил до целите, които си беше поставил. Как се беше надявал да се разхожда по Луната и да командва експедиция до Марс. Как беше мечтал да види космонавтският корпус да расте и да се развива. Може би ако беше използвал по-рационално и по-агресивно своята популярност, щеше да помогне това да стане. Може би ако се беше обявил против войната в Афганистан. Тя изтощи до краен предел ресурсите на държавата, накърни гордостта й и ускори разпадането на Съюза.
Нямаше негови фотографии, защото генерал Орлов предпочиташе да гледа напред. В бъдещето нямаше за какво да се съжалява, там имаше само обещания.
Очакваше го телефонен запис на повикване от Пол Худ. В него не се казваше много. Само това, че въпросът е спешен. Орлов седна и включи компютъра. Отвори файла със секретния списък с телефонни номера и набра този на Худ. Спомни си как американският Оперативен център му беше помогнал да попречи на заговор, организиран от държавни служители с дясна ориентация, който имаше за цел да свали правителството. Контраатаката беше струвала на Худ загубата на един от най-добрите му оперативни агенти подполковник Чарлс Скуайърс. Оттогава двата оперативни центъра си разменяха информация от време на време. Обаче никога не станаха напълно интегрирани партньори, нещо което Худ и Орлов искаха. За съжаление, както и за повечето прогресивни мечти на Орлов, бюрократите не бяха готови за това. Недоверието между двете страни все още беше твърде голямо.
  
Телефонът иззвъня. Худ отговори.
— Ало?
— Пол, Сергей е.
Преводачката на Оперативния център имаше готовност да се включи.
— Генерале, трябва ми доверието ти, и то бързо — рече Худ. Напрежението в гласа му правеше излишни по-нататъшните обяснения.
— Разбира се — каза Орлов.
— Нашият екип, който издирва Харпунджията, претърпя катастрофален удар в една болница в Баку. Стана преди малко повече от час. Двама от нашите хора са убити. Първият е бил застрелян от снайперист пред болницата, а на втория са прерязали гърлото във фоайето. Останахме само с един човек, който е пациент. Името му е Дейвид Батат. Болен е и страда от някакъв вид треска.
Орлов си записа името.
— Полицията е в болницата, но не знаем кой е убиецът — каза Худ. — Той или тя може да са още там.
— Убиецът може и да е полицай — отбеляза Орлов.
— Точно така — рече Худ. — Генерале, имате ли човек в Баку?
— Да, имаме — отвърна без колебание Орлов. — В коя стая се намира господин Батат?
— В стая сто петдесет и седем — отвърна Худ.
— Веднага ще изпратя някой — обеща Орлов. — Не казвай това на никого.
Худ му даде честната си дума.
Орлов затвори.
Трите най-могъщи руски разузнавателни служби имаха свой собствен персонал. Те са МДС, на военните — Главното разузнавателно управление или ГРУ, и Министерството на вътрешните работи или МВД. Руският Оперативен център нямаше финансови ресурси да поддържа собствена мрежа от разузнавачи и контраразузнавачи, затова трябваше да ползва хора от други сравнително по-малки служби. Те бяха под шапката на Системата за обединено отчитане на данните за противника или СОУД. Тя осигуряваше хора и за Службата за външно разузнаване или СВР, за Федералната служба за безопасност или ФСБ, Федералната служба за контраразузнаване или ФСК и за Федералната служба за охрана или ФСО.
Орлов бързо влезе в директорията на СОУД. Изписа кода за първостепенна важност Червен-13. Това означаваше, че молбата не само идва от високопоставен официален представител — ниво тринадесет, но е свързана с непосредствена заплаха за националната сигурност — опасността от Харпунджията. Кодът Червен-13 предостави на Орлов имената, местонахождението и телефонните номера на оперативни работници в различни части на света. Дори ако те бяха заети с изпълнение на други задачи, той имаше право да им дава нареждания.
Орлов отвори файла за Баку, Азербайджан.
Намери каквото търсеше.
Поколеба се.
Щеше да поиска извършването на свръхсекретна операция, за да се опита да помогне на един американски шпионин. Ако американците планираха някаква акция в Баку, това щеше да бъде най-бързият начин да бъде разкрит и неутрализиран руският разузнавач. Обаче ако се съмняваше, че това може да стане, Орлов трябваше да предполага, че Пол Худ би могъл да го предаде.
Набра телефонния номер.
 26. 
Вашингтон
Понеделник, 21,00 часа
Пол Худ беше ядосан, когато приключи разговора с Орлов.
Беше го яд на системата, на разузнаването и на себе си. Убитите не бяха от неговите хора, а човекът, чийто живот беше в опасност, не беше негов агент. Но те се бяха провалили и Харпунджията беше успял отчасти заради начина, по който шпионите си вършат работата. Харпунджията командваше екип. Повечето американски агенти работят като част от екип. Теоретично това би трябвало да им осигурява подкрепления. На практика обаче ги принуждаваше да работят в условията на бюрокрация. Бюрокрация с правила на поведение и отчетност пред директорите, които бяха далеч от полесражението. С подобно бреме никой не можеше да се пребори с човек като Харпунджията. И Худ се чувстваше виновен, че поддържа тази система. Беше също толкова виновен, колкото и колегите му от ЦРУ, АНС или някой друг.