Разделяй и владей

Преди десет дни той беше пристигнал в американското посолство в Москва. ЦРУ правеше изпитания в комуникационния център на една връзка със супермодерен сателит за подслушване. Ако сателитът можеше да подслушва Кремъл, тогава ЦРУ възнамеряваше да го използва и в Ню Йорк за по-ефикасно подслушване на чужди консулства. Но докато Батат беше в Москва, Анабел помогна на група терористи да проникнат в Обединените нации. Особено болезнено беше това, че младата жена го беше направила за пари, а не от принципни съображения. Батат можеше да уважи постъпката на един заблуден идеалист, но не и на най-обикновен мошеник.
Въпреки че официално не беше обвинен за деянието на Анабел, все пак именно той беше проверил сведенията за нея. Беше я взел на работа. Освен това нейното _вторично действие_, както то беше класифицирано официално, беше станало по време, когато тя беше под негово наблюдение. Батат трябваше да изкупи грешката си. В противен случай имаше голяма вероятност, когато се завърне в Съединените щати, да разбере, че оперативният агент, докаран от Вашингтон да ръководи бюрото в негово отсъствие, е назначен за директор на нюйоркския филиал. Батат можеше да бъде върнат отново на работа в Москва, а това никак не му се искаше. Всички подробности за черноборсаджиите, които управляваха Русия, бяха в ръцете на ФБР, а то не обичаше да споделя информацията и връзките си с ЦРУ. Той нямаше да има какво да прави в Москва, освен да разговаря с отегчени апаратчици. А те нямаше какво да му кажат, освен да споделят с него, че им липсват някогашните времена и да го питат дали не биха могли да получат виза за което и да било място на запад от Дунав.
Батат погледна над високите тръстики към тъмните води на залива в Баку, които водеха към Каспийско море. Вдигна дигиталния си фотоапарат и започва да разглежда внимателно „Рахел“ през обектива. На палубата на петнадесетметровата моторна яхта не се забелязваше движение. Само под палубата имаше няколко светлини. Сигурно изчакват. Той свали фотоапарата. Питаше се дали пасажерите са толкова нетърпеливи като него.
„Вероятно“, каза си той. Терористите винаги стоят като на тръни, но са съсредоточени. Това беше необикновена комбинация, а и един от начините силите за сигурност да откриват в тълпата потенциалните злосторници.
Батат отново погледна часовника си. Вече закъсняваха с пет минути. Може би това не беше чак толкова лошо. Даваше му възможност да потисне възбудата и да се концентрира върху работата, но беше трудно.
Батат не се беше занимавал с оперативна работа от петнадесет години. В последните дни на войната в Афганистан той беше свръзката на ЦРУ с муджахидините. Докладваше от фронта за числеността на съветските войски, за въоръжението им, за позициите, които са заели, за тактиката и за други подробности от военен характер. Изобщо всичко, което военните трябваше да знаят, ако на Съединените щати някога се наложеше да се сражават със Съветския съюз или с обучени от руснаците войници. Това беше време, когато САЩ все още имаха свои хора на място да събират солидна информация от първа ръка вместо сателитните снимки и аудиотрансмисии, които трябваше да се разтълкуват от цяла армия експерти. Бившите оперативни разузнавачи като Батат, които бяха обучени да водят ХУМИНТ — човешко разузнаване, — наричаха тези експерти „образовани гадатели“, защото те грешаха толкова често, колкото и познаваха.
Сега, облечен в сини джинси, черни ботуши, кожени ръкавици, черно поло и черна бейзболна шапка, Батат се оглеждаше за появата на възможен нов враг. Един от тези сателити, които той ненавиждаше, беше засякъл по време на теста в Москва съобщение. По неизвестни засега причини група, известна като „Доувър Стрийт“, имаше среща на „Рахел“ — корабът, който трябваше да прибере Харпунджията. Ако това беше същият Харпунджия, когото ЦРУ не успя да залови в Бейрут и Саудитска Арабия, той им трябваше. През последните двадесет и пет години беше отговорен за смъртта на стотици американци, станали жертва на бомбени атентати. След като съдържанието на съобщението беше обсъдено с Вашингтон, беше решено Батат да направи снимки на хората и да се върне в американското консулство в Баку за евентуалното установяване на самоличността им. След това яхтата щеше да бъде проследена от сателит и специална оперативна група щеше да бъде изпратена в Турция, за да го отвлече. Никакви дебати за екстрадиция, никакви „горещи картофи“ за политиците, просто доброто старомодно премахване, каквито ЦРУ извършваше преди аферата „Иран-контри“ да даде лошо име на тайните операции. Преди нареждането „да се направи нещо“ да бъде заменено със „съответен процес“. Преди добрите маниери да заменят доброто управление.
  
Батат замина със самолет за Баку. След като премина безпрепятствено през митницата, той се качи на претъпканата, но чиста подземна железница до станция Хатая на морския бряг. Цената на билета се равняваше на около три цента и всички бяха изключително любезни, като си помагаха при качване и слизане и задържаха вратите за закъснелите.
В посолството на Съединените щати в Баку имаше малко оперативно бюро на ЦРУ, в което работеха двама агенти. Те вероятно бяха известни на азербайджанската полиция и рядко излизаха сами да вършат оперативна работа. Вместо това, когато се наложеше, викаха хора отвън. На посолството нямаше да е приятно да бъде изправено пред свършен факт. Но напрежението в отношенията на Съединените щати с Азербайджан се засилваше заради каспийския петрол. Републиката се опитваше да наводни пазара с евтин петрол, за да подсили слабата си икономика. Това криеше огромни потенциални опасности за американските петролни компании, чието присъствие тук беше все още символично — наследство от времето на Съветския съюз. От бюрото на ЦРУ в Москва не искаха това напрежение да се засилва.
Батат прекара късния следобед в разходка из един участък на морския бряг, за да търси конкретна яхта. Когато я откри, хвърлила котва на сто и петдесет метра от брега, той се настани удобно върху ниска, плоска скала, заобиколена от високи тръстики. Чакаше, след като остави до себе си раницата, шише с вода, плик с храна и фотоапарата.
Тук мирисът на соления морски въздух и на петрола от сондите в морето се чувстваше толкова силно, колкото никъде другаде по света. Почти изгаряше ноздрите му. Но на него му харесваше. Харесваше му да чувства пясъка под гумените подметки на ботушите, хладния бриз върху бузите си, потта по дланите и ускореното биене на сърцето си.
Батат се запита колко ли чужди завоеватели са заставали на този бряг, може би точно на това място. Персите през единадесети век, монголите през тринадесети и четиринадесети. Руснаците през осемнадесети и отново персите, а после Съветите. Не можеше да реши дали и той е част от една драматична историческа панорама, или от грозно и непреставащо изнасилване.
„Не че има някакво значение“, каза си той. Не беше дошъл тук, за да пази Азербайджан. Беше дошъл, за да изкупи грешката си и да защитава американските интереси.
Приклекнал сред високите тръстики в този безлюден край на морския бряг, Батат се почувства така, сякаш никога не беше преставал да бъде действащ разузнавач. Това се дължеше на опасността. Беше като любима песен или аромат на познато ядене, някакъв белег на душата, което също му харесваше. Харесваше му и това, което вършеше. Не само защото щеше да изкупи вината си заради Анабел, но и защото беше правилно.
Батат стоеше тук вече почти седем часа. От засечения разговор по клетъчния телефон беше известно, че човекът трябва да бъде взет на борда на яхтата в единадесет и половина вечерта. Харпунджията трябваше да дойде тук, за да види съдържанието на един пакет, което беше неизвестно, да плати и да си тръгне.
Точно в този момент на кораба стана нещо. Вратата на един люк се отвори и на палубата излезе човек. Батат погледна към водата. Мъжът включи едно радио. Чу се някаква местна фолклорна музика. Може би това беше сигналът. Батат огледа водната шир.
Изведнъж един лакът го стисна изотзад за гърлото и го изправи на крака. Той се задави. Опита се да забие брадичката си в лакътя, за да намали натиска и да си поеме дъх, но нападателят беше добре обучен. Беше стиснал в желязна хватка гърлото му с дясната си ръка и натискаше главата на Батат с лявата, така че да не може да я обърне. Батат се опита да удари с лакът нападателя в слабините, но онзи беше застанал на една страна. Накрая се опита да сграбчи рамото на задушаващата го ръка и да преметне нападателя.