Часът на Бика

Глава седма
Очите на Земята
«Тъмен пламък» се издигаше като дива скала сред сухата и пустинна крайморска степ. Вятърът вече беше насипал вълнообразен слой от фин пясък и прах върху площадката от опечена почва около звездолета. Ничия жива диря не пресичаше гребенчетата на вълните. От време на време през звуконепроницаемите въздушни филтри до земляните достигаха приличащите на крясъци разговори между патрулиращите наоколо стражи и силният шум на моторите на транспортните машини.
Астронавтите разбираха, че охраната е сложена тук, за да осуети контакта с тормансианите, а не за защита на гостите от митични злосторници. Опитът за нападение срещу «Тъмен пламък», направен една нощ, беше акт на държавата. Той не завари астронавтите неподготвени, а апаратите за нощни снимки фиксираха подробностите на «боя». Бой в същност не беше воден. «Лилавите», които внезапно започнаха да обстрелват галерията и нахлуха в разположената върху земята част от нея, бяха отхвърлени от защитното поле и ранени от собствените си изстрели. Поради липса на опит Нея Холи се престара, като включи полето внезапно и на голяма мощност. Оттогава никой не се приближаваше към «Тъмен пламък». На човек, попаднал тук за пръв път, можеше да му се стори, че звездолетът е изоставен от прастари времена.
Екипажът очакваше пълната аклиматизация, когато щеше да стане възможно монтирането на открита галерия и отварянето на люковете на кораба, за да се икономисва въздухът от Земята. Див Симбел и Ола Дез мечтаеха за екскурзия по морето, а Гриф Рифт и Сол Саин мислеха преди всичко за установяването на контакт с населението на Торманс. Малко по малко те започваха да се ориентират в живота на тази планета, близка по хора, чужда по история, социално устройство, бит и по неизвестните цели. Търпеливото изчакване беше станало едно от основните качества на възпитания землянин и тук то щеше да се понася по-лесно, ако не беше постоянната тревога за седмината им другари, навлезли в потока на живота на чуждата планета и предоставени на волята на нейните неизвестни закони. Всеки момент те трябваше да са готови да помогнат на другарите си.
Всички съобщителни канали се свеждаха до два — сегмент 46 в опашното полукълбо и двойния канал, насочен към град Средище на Мъдростта. Те се издигаха над планетата до отразяващия отвъдатмосферен слой и оттам като водопад падаха надолу, покривайки фуниеобразно широка площ. Излъчвателите на главния канал приличаха на очи в купола на «Тъмен пламък», денем хвърлящи стъклена синевина, а вечер светещи жълто. Тези бдителни очи всяваха страх сред тормансианите. В недрата на кораба в сфероида на пилотската кабина седеше неотлъчно дежурен, който наблюдаваше седемте зелени светлинки на горната ивица на наклонената плоскост на пулта. Нощем обикновено дежуреха мъжете заради древната привичка на този пол да бди през нощта, останала от онези незапомнени времена, когато с настъпващата тъмнина около жилището или катуна на човека бродели опасни хищници.
Седмиците се нижеха една след друга и редовните срещи с другарите по ТВФ смекчаваха остротата на разлъката и опасенията. Див Симбел дори предложи оптическите индикатори да бъдат превключени към звуковата алармена система и да се прекратят дежурствата при пулта. Гриф Рифт отхвърли това мнимо усъвършенствуване.
— Ние нямаме право да лишаваме другарите си от нашата загриженост. Благодарение на нея те чувствуват подкрепа и връзка с това късче от земния свят — командирът на звездолета посочи кораба с широк горд жест. — Там, на Земята, всеки от нас се намираше в психическо поле на доброжелателно внимание и грижа. Тук непрекъснато чувствуваме нещо чуждо, хаотично и зло. Ние никога досега не сме били толкова самотни, а душевната самота е още по-лоша от откъснатостта ни от света, с който сме свикнали. Това е много тягостно при тежки изпитания.
Една вечер Гриф Рифт седеше пред пулта с личните сигнали, сложил лакти на полираната дъска и подпрял с юмруци тежката си глава.
 
Зад него бавно и безшумно се появи Сол Саин.
— Защо не ви свърта на едно място. Сол? — попита го Рифт, без да се обръща. — Неспокоен ли сте?
— Аз приличам на бегач, който е започнал спринта, но е бил спрян далеч преди финала. Трудно понасям принудителното безделие.
— Че нали се заехте с опаковането на получената информация?
— Това работа ли е? Ние толкова рядко успяваме да се доберем до нещо ценно.
— Бедата е, че тормансианите не сътрудничат с нас, понякога направо ни пречат.
— Почакайте още малко. Ние ще установим връзки с хората, а не с учрежденията на властта.
— Дано това стане по-скоро! Толкова ми се иска да им направим добро. И то колкото може повече. А така просто ми иде да пропуша някой лек наркотик.
— Какво говорите, Сол!
Инженер Сол Саин вдигна глава и зелените светлинки придадоха болезнен цвят на неговото сухо лице с изопната гладка кожа.
— Може би това е неизбежно в нашите условия?
— Какво имате предвид, Сол?
— Безсилието. Невъзможно е да се пробие най-здравата от всички стени — психологическата стена, с която са ни оградили…
— Но защо да не може? Аз на ваше място бих използувал знанията и конструкторския си талант, за да подготвя най-важните инструменти за жителите на Торманс. Те са им много нужни.
— И кое според вас е най-важното?
— Индикатор на враждебността и оръжие. И едното, и другото миниатюризирано до краен предел, с размерите на копче, на малка тока или женска обица.
— И оръжието ли?
— Да! От бомбичките с УБТ до лъчевите пронизвачи.
— УБТ? Как можете да мислите за това и да смятате за аморално моето мимолетно желание да пропуша? Колко хора са загинали от УБТ преди две хиляди години у нас, а и на други планети?
— А колко са се спасили, разгромявайки с него ордите от убийци?
— Не мога да призная правотата ви. Това е било необходимо в древните времена и ние го знаем само от книгите. Аз не мога… — Сол Саин млъкна, като видя колко внезапно се изправи командирът.
Лявата горна зелена светлинка потъмня, мигна един-два пъти и пак засия спокойно. Съсредоточеното лице на Гриф Рифт се оживи, големите му, инстинктивно стиснати юмруци се отпуснаха. Сол Саин въздъхна облекчено. И двамата мълчаха дълго.