Часът на Бика

Но каква смелост и жажда за знания е трябвало да натрупат хората, за да могат не само безстрашно да застанат пред стената на ужаса, но и да се стремят да проникнат през нея в онова, за което обикновеният човек от рода на Чеди не разполага дори с мислено определение! А тя на всичко отгоре насмалко не беше се осмелила да обяснява какво е животът на самия Гриф Рифт! Не, тя говори с него добре, с приятелско разбиране и единство на чувствата…
«Свършва денят, иде здрач…» — зазвуча в паметта и́ песента на Родис… Те наистина се намират между деня и здрача. Вертикалната стена с циферблатите олицетворява границата. Достатъчно е да се свлекат от нея и… сега тя знае, че ще се намери в Тамас! Може да се озове и в нашия свят, в светлия Шакти, но той също е убийствен, ако попаднеш прекалено близо до звезда или до кълбовидно натрупване. И те се носят по гребена на вълната с тази разлика само, че твърде голяма мисия имат «Тъмен пламък» и тринайсетте члена на неговия екипаж. Гриф Рифт беше и́ казал за чайката, която лети в нощния ураган — той ли няма да знае! За него това не е поетично сравнение, а точен образ на ЗПЛ. Но, достатъчно! Корените на вселената са прекалено страшни за нея, отгледаната в грижовното общество на Земята. Интересно какво ли е почувствувала Фай Родис — ето я, все така неподвижна, също като тримата около кристалната колона, вперила поглед в екраните, зад които е сивата пустота, и сигурно също се опитва да си представи Тамас?
Чеди не отгатна мислите на Фай Родис. Преживените от нея усещания бяха още по-мъчителни от тия на Чеди, защото Родис не загуби съзнание. Нейното силно, великолепно тренирано тяло се съпротивляваше на прехода в нула-пространството не по-зле от телата на управляващите ЗПЛ. Тя бързо се върна към нормалното си състояние и започна да мисли за стаята си в института на Кин Рух в Източна Канада, където се готвеше за експедицията.
Просторната стая, със стена, застъклена с огромни силиколови плочи, гледаше към долината на голяма река сред боровите гори на резервата. Фай Родис си спомняше най-незначителни подробности — от бледожълтия цвят на покриващия целия под килим до големите маси и канапета от изкуствено сиво-копринено дърво. Топлият уют благоприятствуваше за работата. Особено когато зад обърнатата към речните далечини прозрачна стена пълзяха ниски облаци и вятърът донасяше студен дъжд. Тогава Фай Родис се настаняваше на канапето в противоположния край на стаята до читалния апарат и купчината възстановени древни филми, четеше, мислеше и гледаше. Щастливото време на «попиването» на информация, за да станеш способна да разбираш древните исторически процеси и пътищата, по които човечеството е вървяло нагоре.
Веднъж и́ попадна откъслек от филм за войната. Гъбата от вода и пара от ядрената експлозия се издигаше над океана на задоблачна височина, над хълмовете и палмовите горички на стръмния бряг. Няколко кораба бяха преобърнати и разпилени. От бреговото укрепление двама души наблюдаваха какво става. Възрастни и възтромави, те бяха с еднакви фуражки със златни символи — очевидно командири.
Лицата им, осветени от отблясъка на морския пожар, насечени от бръчки, с подпухнали клепачи на изморените очи, не изразяваха уплаха, а само съсредоточено внимание. И двамата имаха едри черти, масивни челюсти и еднаква увереност в благополучния изход от титаничната битка…
Родис си спомни, че тогава, загледана в черната нощ зад прозрачната стена, тя си мислеше за океана от мъжество, който е бил необходим на хората на Земята, за да се изтръгнат от дивашкото състояние и да превърнат планетата си в светла, цъфтяща градина.
Деветдесет милиарда хора са минали под косата на времето, като се започне от паянтовите колиби по клоните на дърветата или тесните цепнатини в отвесните скали, докато с победата на разума и знанието, с настъпването на всепланетното комунистическо общество не свършила нощта на нещастията, която от край време съпътствувала човечеството.
Но сега гордата жена беше потресена и ако трябваше честно да си признае, тя бе уплашена от сблъсъка с реалността на вселената не по-малко, отколкото нейните отдавна преминали по лика на планетата сестри. Страхът пред реалността, който води към разрив с нея, към създаването на илюзии и изопачаване на действителността, винаги бе овладявала незакаления от детинство за борба със силите на природата човек. Сега дори тя, изпълнена със здраве, специално тренирана психически, трепери пред фундаменталните структури на реалния свят… Но твърди и непреклонни са лицата на нейните съратници в борбата с чудовищните сили на антисвета, пред които не само човекът, но дори и цялата Галактика представлява прашинка, изчезваща безследно във враждебния мрак на Тамас — антивремето и антипространството…
 
Фай Родис разглеждаше тримата седнали пред нея безстрашни пилоти на кораба и се питаше: къде е пределът и съществува ли той? С изобретяването на ЗПЛ настъпи Ерата на срещналите се ръце. а какво ли ще дойде вместо нея след време? Ерата на свързването на Шакти и Тамас? Уравновесяването на корените на двуполюсната вселена? Но как да се избегне долепването, безструктурността, анихилацията? Дори смътните догадки за това не са по силите и́.
И изведнъж кристалната колона изгасна, нов звук. нещо като акорд на басова струна, отекна в пода на кабината. Фай Родис инстинктивно разбра, Че «Тъмен пламък» е сигнал целта, по-точно — точката на излизане. Отново стана нещо с тялото и́. Падане или излитане? Разтягане или свиване? Фай Родис не можеше да прецени. Бяха изчезнали всички нормални чувства. Тя сякаш плуваше в безтегловност, без да усеща нито студ, нито топлина, нито къде е, горе или долу, нито светлина, нито мрак. Загубил всички ориентири, мозъкът отказваше да възприема каквото и да било. Еднотонни тъпи мисли се завъртяха в кръг, подгониха се в безкрайна верига от повторения. Тя не изпитваше нито страх, нито радост, не разбираше състоянието си, което приличаше на вече роден и още безсмислен живот, както преди милиарди години. Но нещо незнайно нахлу във върволицата на въртящите се мисли, разкъса затворената им верига. Съзнанието пак разтвори обятията си за външния свят. Като се завърна от небитието… Не, това състояние не можеше да се нарече така. Родис живееше, но не съществуваше, или, по-точно, съществуваше, а не живееше.