Часът на Бика

Един обелиск от синкав камък, изписан с черни, дълбоко врязани знаци, стоеше на границата на полето на някогашната битка, а неодялани каменни плочи, пръснати навсякъде, означаваха местата на братските могили. Те бяха много. Обширното поле, което се простираше почти до хоризонта, на времето било нарязано от окопи и редути. Времето беше ги унищожило, бавно растящите дървета на Торманс много пъти бяха се сменяли на наторената с трупове почва и сега под тънката мрежа на сенките, на сухата, прашна земя стърчаха само камъните. Тъжна местност, полумъртви дървета, напукана земя…
Горещият вятър шумолеше в клоните, някакви зелени насекоми мързеливо пълзяха край корените. Сю-Те си избра един голям, пирамидално заострен очукан камък, оцветен в кафеникавочервения тон на засъхнала кръв, и коленичи пред него. Допряла пръсти до слепите си очи и свела глава, тя шепнеше молитви. Вир Норин я изчака да свърши обреда. Когато момичето се изправи, той попита:
— Кой се е бил тук и кой кого е победил?
— Преданието говори за сражение между владетелите на главното и опашното полукълбо. Загинали стотици хиляди хора. Победил владетелят на главното и по цялата планета била установена единна власт. Тази битка се нарича победа на мъдростта над дивите опашни народи.
— Вашите прадеди са участвували в сражението на страната на победените, нали?
— Да.
— Ами ако бяха победили те, а не главните? Щеше ли да се промени животът?
— Не знам. Защо трябва да се променя?! Столица сигурно щеше да е Кин-Нан-Те. Къщите щяха да се строят иначе, както е прието у нас, с кули. Може би моите прадеди са щели да станат «змиеносци»…
— А вие бихте ли искали да принадлежите към тази върхушка?
— О, не! Вечно да ме е страх, да се озъртам, да презирам всички и всички да ме мразят! Може би аз съм просто неука и глупава, но не бих искала да живея така. По-добре никак…
Това «по-добре никак» пронизваше цялото съзнание на младите тормансиани от класата на «кжи» и обуславяше неизкоренимия им фатализъм. «Защо?» за тях беше необорим аргумент.
Вир Норин още веднъж обгърна с поглед опърленото плато. Могъщото му въображение го изпълни с грохота на бойни машини, с воплите и стоновете на стотици хиляди ранени, с купища трупове по изровената камениста почва. На този фон вечните въпроси: «Защо? За какво?», ставаха особено безпощадни. И измамените хора, вярвайки, че се сражават за бъдещето, за «своята» страна, за своите близки, умирали, създавайки условия за още по-голямо издигане на олигарсите, за още по-висока пирамида на привилегиите и бездна на потисничество. Безполезни мъки, безполезна смърт…
Вир Норин с въздишка каза на спътничката си:
— Да вървим, Сю-Те!
Землянинът и тормансианката слязоха от хълмовете. Вир Норин предложи да тръгнат напреко и да избягнат завоя на стария път, като се ориентират по кръглия хълм със сивата ниска запустяла сграда, която се мержелееше в далечината. Те бързо стигнаха до хълма. Вир Норин забеляза, че Сю-Те се е изморила, и реши да си починат в сянката на развалините. Сю-Те легна на земята и подпря глава на дланите си. Вир Норин седна до нея и тъкмо се накани да я попита нещо, когато забеляза, че тя разглежда втренчено стената и бърчи чело. мъчейки се да си спомни нещо забравено. Сю-Те скочи и обиколи развалините. След това дълго разглежда надписите и барелефите, изобразяващи огромна ръка, протегната с жест на съчувствена помощ. Малко поуспокоена, тя пак седна до Вир Норин, обхвана коленете си с ръце, в поза, която живо му напомняше за Чеди, и дълго гледа мълком далечината, миражите на сините езера, затулени от прашния дим над град Средище на Мъдростта.
— На колко си години? — попита неочаквано Сю-Те.
— По вашите години, които са с един месец по-къси, отколкото на Земята, на четиридесет и две.
— У вас това много ли е, или малко?
— За предишната Земя, на вашето равнище на развитие, това е средна възраст, нито млада, нито стара. Сега тя се е приближила към младостта. Аз съм приблизително на двайсет и две — двайсет и три години, а Родис — на двайсет и пет. При нас детството е дълго. Не инфантилността, а именно удълженото детство — в смисъл възприемането на света. А вие на колко сте?
 
— На двайсет. Аз наближавам нашата средна възраст и ми остават пет години до времето, когато ще вляза в Двореца на нежната смърт. А теб отдавна щяха да са те изпратили там. Не, какви глупости приказвам, нали си учен, ти и тук щеше да живееш дълго, ти си «джи»!
— Никак не мога да си представя този ужас!
— Защо ужас? В това има дори нещо хубаво. Ние не прекарваме детството си в задушните училища като бъдещите «джи», които там се тъпчат с ненужни за живота знания. И не боледуваме, защото умираме в разцвета на силите си.
— Огорчена ли сте, Сю-Те? Погледнете ме в очите!
Сю-Те премести върху Вир Норин печалния си поглед, който сякаш казваше: «Виждам целия си жизнен път чак до края».
— Не — бавно каза тя, — добре ми е, просто днес за втори път се срещнах с древната смърт.
— Как? И това ли е паметник? Какво е имало тук?
— Не паметник, а храм. През Епохата на глада и убийствата е живял прочутият лекар Рце-Юти. Той изобретил средството за нежната смърт. Неговите последователи и помощници построили този храм на Ръката на Приятеля над един бездънен кладенец от незапомнени времена. Рце-Юти казал на всички слаби, неизлечимо болни, изморени от живота, преследвани и наплашени: «Елате тук и аз ще ви дам нежна смърт. Тя ще дойде при вас ласкава и прекрасна, млада и зовяща. На планетата сега никой не може да ви даде нищо по-добро и вие сами ще се убедите в лъжливостта на празните обещания».
И много хора идвали при него. В първата стая те се освобождавали от мръсотията, насъбрана из пътя, хвърляли дрехите си и голи влизали във втората сводеста зала, където, унесени в сладък сън, умирали неусетно и безболезнено… Бездънният кладенец поглъщал телата им. Но съсипаните от страданията хора, загубилите надежда, здраве и близки, не преставали да идват, възхвалявайки мъдрия лекар. Това било отдавна…
— И от това благодеяние е възникнало държавното задължение да се умира. Дворците на нежната смърт, разделянето на народа на «кжи» и «джи» — могъл ли е мъдрецът Рце-Юти да предвиди тези ужасни последици?