Часът на Бика

Стълкновенията и насилието бяха станали основа, съдържание на всяко произведение на тукашното изкуство. Ако те липсват, жителите на Торманс не проявяват интерес към книгата, филма или картината. Наистина съществува едно задължително условие. Всичко ужасно, кръвта и страданията трябва или да се отнасят за миналото, или да се изобразяват стълкновения с нахлули от Космоса врагове. Прието беше настоящето да се изобразява като спокойно и невероятно щастливо царство под мъдрото управление на властелините. Само така и не иначе! За тормансианина изкуството, отнасящо се за днешния ден, е лишено от всякакъв интерес. «Пълната скука от това изкуство е плъзнала по цялата планета» — беше казала веднъж много точно Чеди.
Причината за всички тези явления е една: лошото в този свят винаги е било повече от доброто. Според приблизителните пресмятания на земната Академия на мъката и радостта през ЕРС количеството на трудностите, нещастията, отчаянието и мъката са надхвърляли щастието, любовта и радостта от петнайсет до осемнайсет пъти по диагоналния разрез на средното ниво на духовните потребности. Вероятно на Торманс сега е същото. Опитът на поколенията, който се натрупва в подсъзнанието, е предимно негативен. В това именно се състои силата на злото, мощта на Сатаната, както са казвали в древността религиозните хора. Колкото по-древен е бил един народ, толкова повече негативен опит се е натрупвал в него, също като ентропията. Тормансианите — потомци и братя на земляните — бяха преживели в повече две хилядолетия в един неуреден свят под ударите на Стрелата на Ариман и в отричането на доброто те са къде по-древни от земното човечество…
Вир Норин въздъхна огорчено, огледа се и срещна погледа на някакво момиче, облегнато на една издатина на стената близо до книжарския щанд: грамадни очи, тънка като на дете шия и много малки ръце, които нервно си играеха с листчетата жълта хартия, очевидно писма. Нейното чувство на тревожна мъка се предаде на Норин. Редките едри сълзи се отронваха една след друга изпод дългите ресници на момичето. Остро, неизпитвано досега състрадание прободе астронавигатора. Той не се решаваше да заговори направо непознатата и започна да мисли как да и́ помогне в нейното нещастие. Кожата и́, по-мургава, отколкото на столичните жители, подсказваше, че тя е обитателка на опашното полукълбо. Късата и лека рокля откриваше стройни силни крака. Странният цвят на косата — черен с пепеляв оттенък — изпъкваше сред обикновените черни с червеникав отблясък глави на тормансианите и хармонираше със сивите очи на момичето. Наоколо сновяха посетителите на пощата. Мъжете понякога я оглеждаха с нахални погледи. Момичето се извръщаше или навеждаше глава, преструвайки се на задълбочено в писмото.
Колкото повече Вир Норин наблюдаваше непознатата, толкова повече чувствуваше в нея душевна дълбочина, каквато рядко беше срещал в тормансианите, обикновено лишени от самовъзпитание и психическа култура. Той разбра, че тя явно е изправена пред голямо нещастие.
Вир Норин знаеше, че тук не може просто да се доближиш до човек, който ти е харесал, и да го заговориш. Душевната нежност, толкова естествена на Земята, на Торманс пораждаше само подозрителност и студенина. По-възрастните «джи» се страхуваха, че заговорилият ги човек може да се окаже таен шпионин на държавата, провокатор, издирващ мними антиправителствени заговорници между онези, които са минали през изпитанието на «Срещата със змията». По-младите жени се страхуваха от мъжете. Докато размишляваше, Вир Норин пак срещна погледа на непознатата и и́ се усмихна, влагайки в тази усмивка цялата внезапно породена симпатия и готовността да и́ се притече на помощ.
Момичето трепна, за миг лицето му стана сериозно и в очите му падна непроницаема завеса. Но добротата, която излъчваха очите на землянина, излезе по-силна. В отговор момичето се усмихна печално и слабо и на Вир Норин му се стори, че вижда героиня от историческите фрески в музея на Последна Елада на остров Хиос. Сега пък тормансианката го гледаше внимателно и учудено.
 
Вир Норин се приближи до нея толкова бързо, че момичето отстъпи уплашено и протегна ръка, сякаш се канеше да го отблъсне.
— Кой си ти? Изглеждаш съвсем друг. — Тормансианката отново погледна астронавигатора и повтори: — Съвсем друг.
— Няма нищо чудно — усмихна се Вир Норин, — аз пристигнах отдалеч. От много далеч! Но тук аз съм в безопасност, а какво заплашва вас? Каква беда ви е сполетяла? — и той посочи листчето на писмото.
— Колко смешно говориш, аз да не би да съм от столичните големци — усмихна се момичето и борейки се с напиращите сълзи, добави: — Всичко рухна. Трябва да се връщам, а пък… — То млъкна, извърна се и вдигна глава към летия чугунен фриз, преструвайки се, че разглежда сложната плетеница от йероглифи и змии.
Вир Норин хвана малката изпръхнала ръка. Тормансианката погледна собствената си длан, сякаш се чудеше защо тя се е озовала в такава голяма ръка.
Много скоро Вир Норин научи всичко. Сю Ан-Те, или Сю-Те, беше пристигнала от опашното полукълбо, от неизвестен на астронавигатора град, където по някакви важни причини (той не я попита какви) тя не можела да остане повече. Беше дошла в столицата при брат си, който работел в един леярски завод. Братът бил единственият човек, когото си имала Сю-Те на този свят, той мечтаел да я нареди в столицата, да я изучи за певица и танцьорка. В случай на успех тя би могла да стане «джи». Това била стара мечта на брата и́, който беззаветно обичал сестра си — едно доста рядко явление в семействата на тормансианите. Кой знае защо, братът много искал Сю-Те да живее дълго, въпреки че самият той се оказал неспособен да получи необходимото образование, за да стане «джи».
Докато Сю-Те пътувала за столицата, брат и́ получил сериозно нараняване в производството и предсрочно бил изпратен в Двореца на нежната смърт. Жалкото му имущество и най-важното — спестяванията, които той правел, очаквайки пристигането на Сю-Те, били разграбени от съседите. Преди да умре, той изпратил на Сю-Те прощално писмо, защото знаел, че с пристигането си тя ще отиде на пощата, за да получи инструкция как да го намери в столицата. И ето… — Сю-Те протегна жълтите листчета.