Часът на Бика

— Сега можем да разговаряме свободно — каза той и се настани на канапето.
— Защо бяха тези предпазни мерки? — усмихна се Родис. — Нека слушат и записват.
— В никакъв случай! — възкликна тържествуващо инженерът. — Сега ще разберете всичко! Избирайки уединено място, Чагас направи първата си голяма грешка. В много старите храмове има лабиринти от тайни помещения, забравени с течение на времето и неизвестни на владетелите, защото далновидни изследователи, археолози и архитекти са можали да запазят тайната за нас, «джи». В две подобни сгради — Огледалната кула в опашното полукълбо и в Купола на белите пчелни пити, в столицата сега се размножават приборите за ДПО и ИКП… А този Храм на времето беше изследван неотдавна. Един мой приятел, архитект по възстановяването на старите сгради, можа, и то случайно, да намери някогашните му планове. Тук вие сте абсолютно свободна. Всеки момент под носа на «лилавите» можете да напуснете Хранилището на историята или да се срещнете тук с когото си поискате.
— Второто е много по-важно — зарадвано каза Родис. — това е гаранция за сигурността на идващите при мен хора. Сега не ми е необходимо да излизам в града. Следят ме и това непременно ще навлече беда на някого. А иначе аз мога да мина през постовете на «лилавите» винаги, когато поискам.
— Нима? — възкликна Таел учудено и благоговейно. — Как е възможно това?
— Ще видите — обеща му Родис, — но има ли начин да разгледаме плановете?
— Утре ще ви доведа архитекта, а сега ще ви покажа подземния тунел. Пък и трябва да си тръгвам, за да не събудя подозрения с прекалено дългия си престой при вас без свидетели… И така. вижте. — Инженерът влезе в задната стая, която беше избрана за спалня, коленичи до дебелата стена, хвана крака на Родис и сложи върха на обувката и́ срещу една незабележима вдлъбнатинка до пода. С лек удар по петата той накара Родис да натисне скрития механизъм. Мощни пружини изтеглиха настрана една тясна и дебела плоча. От вертикалния отвор лъхна на застоял въздух на подземие. Инженерът влезе в черния мрак и даде знак на Родис да го последва. Там той запали едно фенерче и и́ показа ръждясалия лост, с който процепът се затваряше.
— Оттук може само да се влезе, а връщането става по друг път. По онова време автоматиката не е съществувала, пък и тя не би могла да оцелее в продължение на много векове — каза Таел.
Те слязоха по тясната каменна стълба в дебелата стена, завиха два пъти и започнаха да се изкачват. На последното стъпало от стената стърчеше сърповидна дръжка. Родис я натисна и неволно зажумя от светлината, защото беше се озовала в спалнята си, само че откъм срещуположната страна.
Таел подскочи, хвана се за края на корниза над прозореца и затвори стената, като се отпусна плавно на него.
— Ако някой случайно натисне ръчката, стената, все едно, ще си остане затворена. — Тормансианинът сияеше като момченце, което е открило съкровища.
— Утре ще ви чакаме зад тази стена по същото време. Ако възникне някоя пречка, дайте ни сигнал с инфразвука на СДФ. Храна ще ви докарват от Двореца на Цоам. Не яжте нищо, ние ще ви храним. Тъй като познавам непретенциозния ви вкус, не се съмнявам, че нашата храна ще ви се стори годна за ядене. Но днес ще трябва да попостите.
Фай Родис само се усмихна.
— А сега аз трябва да се сбогувам с вас — каза Таел, хвана ръката на Родис и понечи да я доближи до устните си. След «дарбата на смъртта» тя разреши тази нежност на инженера и от време на време сама го целуваше по челото. Но днес тя издърпа полека ръката си и каза:
— Аз ще дойда с вас.
— Как? Защо? Ами «лилавите»?
Фай Родис се усмихна. Тя слезе до статуята на змията и тръгна по откритата галерия под нощното небе, обсипано с редки звезди.
«Лилавите», които се въртяха пред входа на петия храм, поздравиха надменно познатия им Таел и не забелязаха Родис. Край главната порта бяха се събрали неколцина «лилави» начело с командира си. Спазвайки формалностите, той поиска картата на Таел, без да забележи вървящата до него земна жена.
 
Най-сетне Родис и Таел излязоха на площада при паметника на Всемогъщото време. Родис беше го зърнала през прозореца на колата и сега реши да го разгледа. Четири високи фенера хвърляха мъртвешка живачна светлина върху паметника.
— А как ще се приберете? — разтревожи се Таел.
— Както излязох.
— Масова хипноза! — досети се инженерът. — У нас я прилагат при общественото покаяние. Биолозите са разработили специален апарат във вид на змия. Съчетание на музика, ритмично движение и светлинна хипноза.
— У нас има много хора с вродени способности в тази насока. Засилвайки ги с помощта на специална тренировка, хората стават лекари, но аз не станах. И ето че сега безполезната за един историк дарба неочаквано ми върши работа…
В далечината се дочуха нечии крачки. Инженерът изчезна зад постамента, а Родис се залови да обикаля бавно около древния паметник, опитвайки се да разбере чувствата на народа на Ян-Ях, живял преди хиляда години. Четири слети ведно мъжки фигури с гигантски размери. «На Всемогъщото време» — прочете Родис огромните златни знаци върху кръглия пиедестал. С лице към откритото пространство, където се срещаха изкачващите се откъм града тесни улици, стоеше разкрачен каменен гигант с безстрастно, нищо неизразяващо лице. С две ръце той държеше широк щит с надпис, иззад чийто горен край се подаваше змия от тормансианска порода със сплескана отстрани глава. В зиналата и́ уста стърчаха огромни отровни зъби. «Който посегне на гроба на Времето, ще бъде ухапан от събудената змия» — гласеше надписът върху щита. Отдясно, прикривайки с усмивка злото спотаено знание. Времето във втория си облик пущаше да минат под протегнатата му ръка върволицата безлични хора, които излизаха изпод пиедестала. От другата страна същият гигант, жестоко разтеглил широката си уста и издул ноздрите на сплескания си нос, стоварваше върху заобиколилите сектора на пиедестала една дебела тояга, на която бяха набучени гвоздеи. Хората се превиваха, затуляха лица и глави, падаха на колене, гърчеха се и отваряха чернеещи уста в застинали страдалчески викове. Там, където оръжието не можеше да достигне, шествието хлътваше в една пропаст, закрита с едва забележима решетка.