Часът на Бика

Спортният «образец» я гледаше упорито и безцеремонно, както и много други мъже, които Чеди беше срещала тук. Още в Градините на Цоам тя беше свикнала с навика на жителите на Ян-Ях да събличат с поглед. На Земята в голотата, в естествения вид на човека, никой не намираше нищо особено, поне нищо възбуждащо, а още по-малко срамно. Разбира се, всеки трябваше да бъде чист и да не заема неестетични пози, на което хората биваха приучвани още от първата година на своя живот. Подобни похотливи мъжки погледи можеха да предизвикат у жителките на Земята само неприятно чувство, като погледите на луди.
«Образецът» попита:
— Отдалеч ли си пристигнала? Отскоро ли си тук? Сигурно си от опашното полукълбо?
— Как можахте… — Чеди се сепна — можа да познаеш?
Тормансианинът се усмихна доволно.
— Разправят, че там имало хубави гаджета, а ти… — той щракна с пръсти, — ходиш сама, макар да си по-хубава от всички. — Непознатият кимна към слизащите по стъпалата. — Аз се казвам Шот Ка-Шек, съкратено — Шотшек.
— А аз — Че Ди-Зем или Чезем — в същия тон му отговори Чеди.
— Чудно име. Впрочем вие там, в опашното, сте някак особени.
— Ти бил ли си у нас?
— Не — за облекчение на Чеди призна тормансианинът.
— А ти на кого си?
— Не разбрах.
— Ами принадлежиш ли на някой мъж, или не? — разсмя се Шотшек, когато видя недоумението на Чеди. — Взема ли те някой?
— Не, никой! — досети се Чеди и започна да се ругае мислено за тъпотата си.
— Ела с мен в Прозореца на живота.
Тормансианите наричаха така големите помещения за гледане на филми и артистични изпълнения.
— Добре, да отидем — отговори му Чеди. — Ами ако имах мъж?
— Щях да го повикам настрана и щяхме да си поприказваме с него. — Шотшек вдигна рамене пренебрежително. Стана ясно, че «преговорите» от този род винаги са завършвали успешно за него.
Шотшек сграбчи ръката на Чеди. Те тръгнаха към сивата кутия на най-близкия Прозорец на живота.
Задухата в него напомняше Дома за събрания. Седалките бяха още по-тесни. В горещата стая сияеше искрящ грамаден екран. Техниката на Ян-Ях позволяваше да се създават правдоподобни илюзии, които грабваха зрителите с пъстроцветната си лъжа. Чеди още от звездолета беше видяла много филми и този малко се различаваше от тях. Макар че планетата Ян-Ях много отдавна беше се превърнала в единна държава, действието ставаше през една от миналите войни. Героите действуваха с цялата хитрост и жестокост на древните времена. Убийствата и измамите се нижеха едни подир други. Красиви жени възнаграждаваха героите в леглата си или ги подлагаха на нечувани унижения. Едно от главните действуващи лица беше жена. В хода на действието тя убиваше и изтезаваше хора.
Лудо надпрепускане с ездитни животни, преследване с громолещи механизми, плен, бягство, пак плен и бягство. Действието се развиваше по изпитания психологически шаблон. Когато героинята се озова в леглото, едва прикрита с одеялото (тормансианското табу относно някои части на тялото), с голия, но заснет откъм гърба герой, Чеди почувствува как горещите и влажни ръце на Шотшек я сграбчиха за гръдта и коляното. Съжалявайки, задето не притежава закалката и психическата сила на Фай Родис, Чеди направи опит да се отдръпне. Тормансианинът я държеше здраво. Тъй като не искаше да отвръща с насилие, Чеди рязко издаде лакътя си като клин, изскубна се, стана и тръгна към изхода, придружена от сърдитите подвиквания на онези, на които пречеше да гледат. Шотшек я настигна на пътечката, водеща към голямата улица.
— Защо ме обиди? Какво лошо направих?
Чеди го гледаше спокойно, дори тъжно, пресмятайки как да излезе от създалото се положение, без да разкрива своето инкогнито.
— Ние не постъпваме така — тихо каза тя, — щом ще се прегръщаме от първия час на познанството ни, какво ще правим през втория?
Шотшек се изсмя злобно.
— Сякаш не знаеш! На колко си години?
— На двайсет — излъга го Чеди.
— Още повече! А аз мислех, че си на седемнайсет… ела!
— Къде?
— У дома. Имам стая с изглед към канала. Ще купя вино и динат и ще ни бъде добре. — И Шотшек пак прегърна здраво Чеди.
 
Тя мълком се изтръгна от ръцете му и побърза да излезе на улицата. Минувачите не смутиха преследвача. Той настигна Чеди, дръпна я грубо за ръката и я накара да се обърне с лице към него.
— Защо дойде с мен? — ядосано я попита той.
— Не мислех, че така ще стане, извинявайте!
— Няма «извинявайте»! Ела, добре ще прекараме. Или не ме харесваш? Ела, няма да съжаляваш!
Чеди направи крачка настрана и тогава Шотшек я удари с длан по лицето. Ударът не беше особено болезнен или зашеметяващ. По време на тренировки Чеди беше получавала и много по-силни. Но за пръв път земното момиче от ЕСР бе ударено със специалното намерение да го унижат, да му нанесат обида. По-скоро учудена, отколкото възмутена, Чеди се обърна към многобройните хора, които бързаха покрай тях. Те гледаха с безразличие или боязън как силният мъж бие момичето. Никой не се намеси дори когато Чеди получи втори, по-силен удар.
«Достатъчно!» — реши астронавтката и изчезна. Психологическата игра на изчезване е известна на всяко дете на Земята и се състои в умението да отвлечеш вниманието на съперника си и да го съсредоточиш върху нещо странично, да се промъкнеш безшумно зад гърба му и да не излизаш от сектора на невидимостта. Това можеше да се прави само на открито място, ако предугаждаш всички ходове на «противника».
Шотшек се озърташе, вбесен и учуден, докато Чеди не се появи в полезрението му.
— Пипнах ли те?! Няма да ми се изплъзнеш! — кресна тормансианинът и вдигна юмрук.
Чеди се наведе мълниеносно и му нанесе парализиращи удари в два нервни възела. Шотшек рухна в краката и́. Той се гърчеше, правеше опити да застане на непослушните си крака и гледаше Чеди с безкрайно учудване. Тя го завлече до стената, за да може той да се подпре с гръб на нея, докато му мине вцепеняването. Една компания от момчета и момичета се спря край тях. Те безцеремонно сочеха с пръсти поваления Шотшек, смееха се и подхвърляха обидни забележки. Чеди за пръв път се сблъскваше с навика на хората от Ян-Ях да осмиват грубо всичко, което не разбират, да се подиграват с нещастието на собствените си съграждани. Чеди се засрами. Тя бързо тръгна надолу по улицата. В ушите и́ продължаваше да звучи нахалният смях, а пред очите и́ още стояха изумените очи на Шотшек. Завладя я странно, ново чувство. То приличаше на тъгата и притискаше сърцето и́. Но тъгата носеше със себе си усещане за откъсване от света, а сега Чеди сякаш беше се заплела в мрежите на неопределена вина. Тя още не разбираше, че изпитва съжаление — едно древно чувство, сега толкова малко познато на хората на Земята. Състраданието, съчувствието, желанието да помогне бяха характерни за човека от Ерата на срещналите се ръце. Но съжалението, което се ражда от безсилието да отблъснеш бедата, се оказа нещо ново за Чеди Даан и я накара тревожно да започне да анализира своето поведение. Недоволна от себе си, тя се стараеше да открие грешката, без да подозира, че двамата и́ другари — Евиза и Вир — също се спъваха мъчително при първите крачки от своя живот в столицата.