Часът на Бика
На улица «Цветя на щастието» имаше училище — мрачна сграда от червени тухли посред повехнала изпотъпкана градинка. В училището занятията се водеха от сутрин до вечер. От време на време училищната градина и граничещата с нея част от улицата екваха от рев, дивашко свирене и писклив смях — момченцата и момиченцата лудуваха в интервалите между часовете. Още по-силен шум се вдигаше през вечерните часове: викове, трополене, ругатни и побоища — съвсем като кошмарен сън за хора, превърнати от зъл магьосник в маймуни.
Учениците живееха в една дълга сграда зад училището през целия период, докато тях, вече взетите от родителите им, ги подготвяха за разпределяне по професионалните училища и за сепарация на «джи» и «кжи». Чудовищната невъзпитаност на децата не смущаваше никого. Дори възрастните смятаха едва ли не за позорно да се окаже помощ на болен или стар, да се прояви уважение към старостта, да се отстъпи в каквото и да било на друг човек. Чеди не можа да разбере отведнъж, че вината за това се крие не в особената поквара на тормансианите, а в разпространените психологически комплекси за униженост и непълноценност. Нарастването на тези комплекси в света на абсолютната власт се движеше в двете посоки едновременно, като обхващаше все по-голям брой хора и завладяваше все по-силно всекиго поотделно.
Странното общество на планетата Ян-Ях като че ли изобщо не се замисляше над това, как да облекчи живота на всеки човек, да го направи по-спокоен, по-добър, по-щастлив. Всички най-добри умове се насочваха само към поевтиняването на производството, към увеличаване на броя на вещите — хората биваха принуждавани да ламтят за вещи и да умират от духовен глад още преди да е настъпила физическата им смърт.
Поради това възникваха много неудобства и от необмисленото строителство, и от небрежната технология, и от неквалифицираната работа. Младите «кжи» получаваха само примитивна професионална сръчност — истинско майсторство не притежаваше никой. Неудобствата на живота предизвикваха милиони ненужни сблъсъци между хората, в които всеки беше прав по своему, а вината се криеше в общественото устройство на планетата, принуждаващо хората да затъват до шия в ежедневни неприятности, за чието премахване никой нищо не правеше. Тормансианите не се ръководеха нито от морал, нито от религиозни правила, да не говорим за висша съзнателност. Изцяло липсваше постоянна, строга и разработена във всички аспекти система за възпитаване на хората като членове на обществото. Нищо не те възпираше в стихийния стремеж да направиш нещо напук на другите, да излееш унижението си върху своя съсед. Идиотските критични забележки, оплюването и публичното опозоряване в производството или в сферите на изкуството и науката пронизваха целия живот на планетата, стягаха го с отровния обръч на инферното. Очевидно занапред при същата система на управление щеше да има все по-малко доброжелателност и търпимост, все повече злоба, подигравки и гаври, присъщи по-скоро на стадо павиани, отколкото на едно технически развито човешко общество.
Преди повече от две хиляди години някои нации на Земята вярвали, че политическите програми, приложени в икономиката от тоталитарна власт, могат да променят хода на историята без предварителна подготовка на психологията на хората. Понеже не били способни да подобрят съдбата на народите, догматиците много силно влияели върху съдбите на отделните личности. Стрелата на Ариман се забивала право в целта, защото необоснованите промени нарушавали отколе постигнатата и скъпо платена устойчивост на обществото. Необходимото усредняване на социалните явления не се постигало. Напротив, засилвало се люшкането от една крайност към друга, без научен анализ и регистрация на щастието и благополучието на хората. Това беше главната беда на олигархическите режими и много нагледно проличаваше на Торманс.
Дефектите на социалното устройство на Торманс, както ги познаваше по-рано Чеди Даан, я поставяха в позицията на изолиран, макар и благосклонен наблюдател. Непосредственият допир с «дефектите» започна още от първите дни от живота и́ на улица «Цветя на щастието» и оттогава усещанията на Чеди станаха съвсем други.
Изненадите започнаха още от първата им разходка с Цасор. Тормансианите вървяха срещу тях по улицата както им падне, без да се придържат към определена страна. По-силните нарочно пореха тълпата, разблъскваха вървящите насреща им минувачи или ги караха да отскачат настрана и грубо отвръщаха на упреците. Навсякъде, където някакъв проход забавяше тълпата — пред портите на парковете, на входовете на увеселителните дворци и магазините (на Торманс, както и навсякъде, където съществуваше неравенство в разпределението, беше запазена паричната система на заплащане на труда за двете низши класи от обществото), на столовете и в транспорта, — здравите мъже и жени разблъскваха по-слабите си съграждани, стремейки се да минат първи. Чеди вече знаеше всичко това и независимо от тренираната си воля често усещаше, че едва сдържа възмущението си. Задължителният стремеж да задминеш, да изпревариш макар и с една минута другите хора можеше да се възприеме от незапознат с инферналната психология човек като болезнен идиотизъм.
Веднъж Цасор, пребледняла и изплашена, каза на Чеди, че са я повикали в местния Дом за събрания на «Среща със Змията». Такива срещи се провеждаха във всеки район на града по два-три пъти годишно. Колкото и да се опитваше Цасор да обясни смисъла и предназначението на тези срещи, същината на въпроса си остана неразбираема за Чеди. В края на краищата Чеди реши. че това е древен култов обред, превърнат в обичай на нерелигиозните хора на съвременната Ян-Ях. Ужасът, който вдъхваше на Цасор тази покана или, по-точно, заповед, накара Чеди да заподозре нещо нередно и да настои да отидат заедно при «Змията».
Голямата, зле проветрена зала бързо се пълнеше с хора. Никой не обърна внимание на седналите на средния ред Цасор и Чеди. Събралите се седяха в нервно очакване. От вълнение по мургавите бузи на едни избиваше руменина, други, напротив, изпъкваха с жълтата бледост на лицата си. Някои ходеха развълнувано нагоре-надолу по широките пътеки между редиците, навели глави и шепнейки нещо. но не стихотворения, както помисли отначало Чеди. Тормансианите изобщо много рядко декламираха на глас стихотворения, защото се стесняваха от изразените в поезията чувства. Най-вероятно беше, че си мърморят някакви научени наизуст формули или правила.